Моят баща беше потомствен септарх от провинция Сала, на източният бряг. А майка ми бе дъщеря на септарха на Глин. Срещнали се при едно дипломатическо посещение и както се твърди, от този момент се зарекли един на друг. Първото дете, което им се родило, бил брат ми Стирон, който сега е септарх на Сала, на мястото на баща ми. Две години по-късно съм се появил аз, а след мен се родили още три деца — все момичета. Две от тях са още живи. Най-малката ми сестра бе убита от глински нашественици преди двадесет лунни години.
Почти не познавах баща си. На Бортан, всеки е непознат за другите, но по обичай, бащата е по-близо до децата си, отколкото всички останали. Не беше така със стария септарх. Непроницаема стена бе издигната между нас. Когато се обръщахме се към него, задължени бяхме да засвидетелстваме същото уважение, каквото към всеки друг. Усмивките му бяха толкова редки, че струва ми се, бих могъл да си припомня всяка една от тях. Веднъж, никога няма да забравя, той ме взе на черния трон до себе си, позволи ми да докосна с ръка древната жълта възглавница и ме назова обично с детското ми име. Това бе денят, в който почина майка ми. Но в повечето случаи просто не ми обръщаше внимание. Аз се боях от него и го обичах. Неведнъж прикрит зад колоните на съдебната зала го следях как раздава правосъдие и си мислех, че ако ме види ще нареди да ме накажат. Ала същевременно не можех да откъсна поглед от моя баща в блясъка на неговото величие.
Макар и странно, той бе среден на ръст и още като момчета двамата с брат ми се издигахме над него. Но в него се криеше страхотна сила на волята, която го караше да не подминава нито едно предизвикателство. Веднъж в детството ми, в септархията се появи чуждоземен посланик. Това бе обгорял от слънцето западняк, който в спомените ми се издига като Конгоройския масив, но сигурно на ръст е бил колкото съм аз сега. По време на празненството посланикът изглежда попрехвърли мярката си със сапфиреното вино, защото си позволи да произнесе следната реплика пред баща ми, дворяните и членовете на семейството:
„Този човек би желал да покаже силата си на хората от Сала и може би ще ги научи какво е истинската схватка.“
„Тук име един човек, — отвърна баща ми обхванат от ярост, — който, вероятно не се нужда е от подобни демонстрации.“
„Нека да го доведат“ — рече огромният западняк и отметна назад наметалото си. Но в отговор баща ми се усмихна — при вида на тази усмивка дворяните притихнаха — и заяви на непознатия самохвалко, че няма да е справедливо, ако му позволи да си премери силите, когато умът му е замъглен от алкохола. Това естествено разяри още повече посланика. Явиха се музиканти, за да намалят напрежението, но гневът на госта не се изпари и след около час, когато алкохолът донякъде бе отпуснал хватката си върху него, той отново настоя да се срещне с най-добрия борец на баща ми. Нито един мъж в Сала, заяви гостът, не би могъл да издържи на силата му.
Но което септархът отвърна:
„Аз самият ще се преборя с теб.“
В онези нощ, двамата с брат ми седяхме сред жените в далечния край на дългата маса. Като гръм се спусна от трона това "аз ", последвано веднага от „самият“. Това бяха неприличия, които Стирон и аз често шептяхме, кикотейки се, в мрака на нашите спални, но не съм предполагал, че ще ги чуя в пирната зала и то от устните на самия септарх. В изненадата си, двамата със Стирон реагирахме по различен начин. Той подскочи назад конвулсивно, преобръщайки своя бокал, докато аз се изсмях пискливо, с което мигновено си спечелих звучна плесница от седящата до мен дама. Но смехът ми не бе нищо друго, освен маска за завладелия ме ужас. Просто не можех да повярвам, че моят баща е в състояние да произнесе подобни думи, да не говорим за това, че ги бе изрекъл пред такава изискана компания.
„Аз самият ще се преборя с теб.“
И още докато бях замаян от чутата забранена форма на обръщение, баща ми бързо пристъпи напред, като пътьом развърза наметалото. Сетне застана пред грамадния посланик, сграбчи го за лакътя, обви другата ръка около кръста, в мъртва саланска хватка и го запрати надолу по стъпалата на полирания под. Посланикът нададе ужасяващ вик и аз забелязах, че кракът му се е извил по странен начин. Той се зае да блъска с юмрук по пода, завладян от болка и унижение. Дано в наши времена, в двора на брат ми Стирон да се практикува по фина дипломация.
Септархът умря, когато бях на дванадесет и плахо пристъпвах в света на мъжете. Бях съвсем близо до него, когато животът го напусна. Всяка година, за да избегне сезона на дъждовете, баща ми отиваше на лов за птицерози в Изгорените низини, недалеч от мястото, където сега се крия. Никога преди не бях ходил с него, но точно през този сезон ми позволиха да се присъединя към ловната дружина, защото вече бях млад принц и трябваше да се усъвършенствам в общоприетите развлечения на моята класа. Като бъдещ септарх, Стирон трябваше да се учи на други умения, ето защо остана в града да регентства по време на бащиното отсъствие. И така, под мрачното облачно небе, експедицията от близо двадесетина наземни машини пое на запад от Салаград към равната, подгизнала от валежите равнина. Дъждовете през онази година бяха особено безмилостни, разнасяйки тънкото и крехко почвено покритие, а отдолу се подаваха зъберите на оголените скали. На много места фермерите бяха издигнали диги, които едва задържаха водите не придошлите реки. Така безценната за Сала почва се отмиваше с всеки миг и аз с мъка сдържах сълзите си, като гледах как подобно съкровище се губи в безбрежните води на морето. Когато навлязохме в западна Сала, тесният път започна да се вие по хълмовете на Хюишторския масив и съвсем скоро достигнахме студен и сух район, където небесата не раждаха ни дъждове, ни снегове, а дърветата бяха само изсъхнали пръчки, на фона на ослепителната белота. Продължихме да катерим Хюишторите по Конгоройския път. От време на време край пътя се появяваха местни жители и ни посрещаха с песни, в чест на септарха. Още по-нататък, върховете на планините се издигаха като оранжеви зъби в зеленикавото небе и дори затворени зад прозорците на наземните машини, ние треперехме от студ. Що се отнася до мен, красотите на това място дотолкова ме бяха завладели, че не обръщах внимание на дребните неудобства. Огромни скалисти плочи се въргаляха край разнебитения път, само тук там се виждаше някое петно плодородна почва. Нито дървета, нито храсти, с изключение на грижливо отглежданите градини в крайпътните села. Погледнем ли назад, виждахме цялата територия на Сала, разтворена като на длан, белеещите се в далечината западни граници, тъмните петна на селищата по източния бряг и всичко това смалено и някак нереално. Никога преди не бях се отдалечавал толкова от къщи. И макар че бяхме в самото сърце на високите земи, почти на средата, между морето и небето, върховете на Хюишторските планини все така се издигаха над нас и сякаш оформяха непрекъсната стена, от източния, до западния бряг на континента. Гледах тези коронясани със сняг върхове и се питах, дали ще трябва да изкачим и тях, за да пресечем планинския масив? Чувал бях за Вратата на Сала и знаех, че сме поели към нея, но в този момент ми се струваше, че по-скоро вървим към една легенда.
Читать дальше