Асен Милчев - Улеят на времето

— Не бих желал да помръкваш, Бела. Но как да бъде иначе, щом аз съм вече един застаряващ скръбен човек, който е забравил вкуса на усмивката? — каза сериозно Емил.

— Не е вярно, на възраст си колкото баща ми, а той — сигурна съм — е млад. Трябва да сподавиш мъката в себе си. Моят вълшебник Бу-бу е най-смелият в света. Той може винаги да продължи пътя си. Дори да е сам.

— Много искам да е така, мило момиче. Само че все още не съм изкупил пред себе си вината за моите загубени близки.

— Каква вина? Та ти не си желаел да им навредиш. Обичал си ги и те са знаели това — разпали се момичето. — Не се осъждай на самота. Не заслужаваш такава участ. И най-строгият съдия не би ти я предопределил.

— Само така мога да запазя спомена си жив — все по-вяло се бранеше Емил.

— Напротив, мисли за тях с радост и любов, без да ги превръщаш в болка. Аз мога да ти бъда дъщеря, Бу-бу, но вътрешно усещам, че не си прав. От теб някъде имат нужда, а ти си погребал своите способности, захвърлил си своята професия и де задоволяваш с ролята на оператор в ретранслаторната станция.

За първи път на Емил Кантински му се стори, че напразно прахосва времето си, за да възкресява болезнения спомен. Нима е било съдено да проумее това от едно младо момиче, почти дете! Той все още не беше сигурен дали ще има сили да се откаже от отшелничеството, ала знаеше добре, че е готов едва ли не на всичко, само и само да запази това далечно и близко гласче. Странна ирония на съдбата — бе се сдобил с нова, непозната дъщеря. И този път не трябваше да я загубва.

— Не искам да те връщам към страданията ти, Бу-бу, но още от първите ни разговори, когато ми описваше трагедията на семейството си, остана да ме чопли един въпрос: как си оживял, след като в отчаянието си стрелял с плазмения пистолет срещу себе си?

Милото добро същество! От девойката, която току-що бе разсъждавала сериозно върху въпросите на живота и отчуждението, надничаше детето. А то се вълнуваше от тайнственото и неизвестното, дори в една трагична развръзка.

— Нищо особено, бях надвишил възможностите на оръжието — Емил се учуди на спокойствието, с което сега се връщаше към този винаги вдъхвал му ужас епизод от миналото. — Бях нарушил импулсния режим на работа на пистолета. Трябвало е да натискам спусъка на интервали. Енергията на плазмения взрив се бе изчерпала и не е достигнала, за да се самоубия. После съм загубил съзнание.

— Бедничкият Бу-бу! Колко ли много си страдал? — От другата страна се отрони въздишка. — И на мен не ми беше леко, когато започнах да разбирам, че нямам майка, а баща си ще видя след дълги години. Казах ли ти — мама е загинала в космическа експедиция? Била съм съвсем малка. Скоро след това и татко е тръгнал с първите заселници на Юпитер. Оттогава все чакам и чакам. Пораснах с мисълта за великия ден, когато от небето ще пристигне моят звезден татко. Прощавай Бу-бу, за да не заплача, ще затворя телефона. Пак ще ти се обадя. И тогава ще ми разкажеш за твоята Мая, нали ми обеща? Казваш, че приличам на нея. Но ти не си ме виждал. Само по гласа ли съдиш?

Емил сякаш бе забравил да разбира страданията на другите. Заровен в собственото си нещастие, което бе провъзгласил едва ли не за добродетел, той бе душевно загрубял. Как допусна личната му мъка да заглуши състраданието? Гласът на Бела като че ли го отърсваше от кошмарния сън. Една младо същество бе прозряло по-добре от него истината. Бе се преборило с тъгата, с нерадостните дни на осиротялото си детство без майка в името на надеждата, подклаждана от редките разговори с далечния глас на непознатия баща от Юпитер.

Виж ти — какъв човек! Да изостави детето си, едва щом го е зърнал. На Емил тази мисъл му се видя толкова противоестествена, че с мъка я прие. И колкото пъти се връщаше към нея, цялата му същност се бунтуваше. Искаше му се да оправдае поведението на бащата с едно ужасно, все още смътно, но засилващо се предчувствие. Него можеше да потвърди или разсее единствено доктор Аскол Варо от клиниката по психиатрия и неврохирургия на Земята.

Емил се помъчи да се сети къде бе сложил телефонния номер на доктора. За щастие успя лесно да го намери. Притихна зад сигнала, който известяваше, че земните предавателни служби са се включили. Как ли щяха да реагират хората, които му предлагаха помощта си, а той я отхвърли? Забранил им бе да го търсят повече, да го разубеждават… Тогава още не бе в състояние да поеме протегнатата му ръка.

— Ало, доктор Варо? Извинявайте, може би няма да си спомните за мен. Бях ваш пациент. — Емил трудно намираше думите си. — По-скоро отказах да се лекувам по вашите методи…