Асен Милчев - Улеят на времето

Тони винаги бе обичал Мая. Откакто се помнеше. Заради нея изяждаше закуската си като съвсем малък. Нейното мнение бе достатъчно, за да се залови с ужасните упражнения по кибернетично моделиране. В началото това бе някакво детско обожание, преклонение пред непонятното обаяние на едно слабичко и нежно същество. По-късно се появи засиленото желание за кавалерство, за саможертва. И накрая вероятно се бе породила истинската любов. Поне така си мислеше Тони за непознатото, объркано, но всеотдайно и силно влечение, което изпитваше към своята приятелка. И това едва-що покълнало чувство трябваше да си отиде… Не, никой не можеше да го накара да престане да обича. Той щеше да се съпротивлява, докато има сили. Щеше да отиде на Луната, да събере лунните проби за петрографската сбирка. Така беше обещал на Мая. Щеше да я търси по радиостанцията на тяхната си вълна. Дали някога нямаше да му отговорят на позивните сигнали? Щеше да упорствува…

Тони бе убеден, че през целия му живот, отсега нататък щеше да го съпровожда усмивката на Мая. Защото, ако забравеше тази усмивка, той самият нямаше да се усмихне повече никога истински.

— Бях започнала да ти разказвам, татко, за изпита, на който ме подложиха в клуба за управление на орнитолети…

Емил не можеше да повярва на ушите си. Сякаш от другата страна на космическата бездна чуваше гласа на Мая.

— Бях прочела цялата история на авиацията, знаех основните принципи на аеродинамиката, зараждането и развитието на пернатия свят, еволюцията на мускулолетите и въпреки това ме беше страх — продължаваше да нарежда гласчето.

Каква дяволска работа! Емил съзнаваше, че това бе невъзможно и все пак сърцето му трепна.

— Оказа се, че не съм имала никакви основания да се безпокоя. Издържах блестящо изпитанието. Татко, чуваш ли ме? Твоята малка дъщеря има вече книжка за управление на орнитолети. Не се ли радваш? Защо мълчиш?

Мъжът в космическата станция едва събра дъха си.

— Извинете, навярно има някаква грешка — колко много му се искаше всичко, което чу, да беше истина. — С кого разговаряте? Тук е астероидната ретранслаторна станция.

— О-о, не е ли главният диспечерски пункт на Юпитер? — възкликнаха разочаровано. — Но аз току-що разговарях с татко.

— Връзката от другата страна се е разпаднала. Трябва пак да наберете. Знаете ли, попаднали сте на забранен канал…

— Веднага ще прекъсна — отзоваха се с готовност.

— Недейте, моля ви, недейте да изключвате — спонтанно изрече Емил, преди още да осъзнае колко погрешно може да се изтълкува поведението му.

— Да не би да се е случило нещо лошо? — младежкият глас звучеше загрижено. — Мога ли да ви помогна?

Как да обясни истината на това непознато същество? Имаше ли право да търси съчувствие, след като се бе обрекъл на самота и страдание?

— Не можем да продължаваме разговора по този канал. Заели сме строго секретна линия за връзка. — Той имаше нужда от известно време да осмисли отговорите си. — Ще ви помоля да ми се обадите отново, когато пожелаете. Ще ви дам личния си номер, който винаги е свободен и се набира със специален код. — Емил искаше да бъде убедителен, може би вече никога нямаше да има такъв изключителен случай. — Много ще се зарадвам, ако ви чуя отново. Тогава ще разберете защо толкова държа да не ви загубя. Знам, че е доста странно това, което ви говоря, но повярвайте ми — днес съм отново щастлив след дълго време на отчаяние. Нали няма да забравите един самотен човек?

От няколко седмици Емил бе нов човек. Заспиваше и се събуждаше с една мисъл. Кога ще му се обади Бела, момичето, чийто глас случайно се бе преплел в телефонните връзки. По възраст тя бе почти колкото Мая. Говореше и разсъждаваше като нея, или поне на него така му се струваше. Разкрил й бе всичките си тежнения и сякаш му бе просветнало. И не се уморяваше да я слуша.

— Измислих как ще те наричам — Бу-бу — нареждаше тя. — Това е името на един добър вълшебник от детските приказки. Когато бях малка, до втръсване слушах историите за него, записани на видеомагнетофона. Така по-лесно забравях, че съм сама. Харесва ли ти новото име? — момичешкият глас за миг потъна в разстоянието. — Бу-бу — това най-много ще ти подхожда. Представям си те като него — силен, всемогъщ. И ми помагаш да не оставам сама с мислите за моя баща. — Няколко секунди мълчание. — Съобщих му за нашите разговори. Не се възпротиви. «Намерила си си нова занимавка. Добре, продължавай твоята игра.» Не съм му разказала само, че нашите задочни срещи по телефона са много сериозни и понякога тъжни, нали, Бу-бу?