Асен Милчев: Улеят на времето

Младата жена замълча. Тя се страхуваше от опасенията си. Не се ли превръщаха понякога те в изсушени маниаци — лекари и психолози, които на всяка крачка виждат психически депресии? Не преувеличаваха ли значението на сблъсъците, страданията и угризенията за равновесието на хората? Можеха ли да ги скрият под стъклен похлупак? За да се развива, на човечеството са му нужни противоречия, отрезвяващи шокове. За какво общество се бореха всъщност те? За спокойни и организирани обитатели на хармонични градове, които да прекарват времето си в целесъобразни полезни занимания? Нима там нямаше да се срещат дори любовни разочарования? Та нали ще се умира от скука! Развитието ще спре. Не, те не можеха да станат съучастници на един такъв привидно безметежен, но изкуствен, подложен на деградация свят…

През прозорците надничаше приветливо слънцето и сякаш се мъчеше да разсее Дияна. «Погледни ме — казваше то. — Светът е прекрасен. Недей да униваш.» Тя отлично знаеше своята типично женска склонност да пресилва. Кой ги караше да се хвърлят в крайности? Тяхната позиция би помогнала на онези, които се нуждаеха. Но в психологията е трудно да се прецени кога точно трябва да се намесят. Все пак може би по-добре е да се попрекали с грижите, отколкото да се оставят травмирани души. Те носеха макар и малка част от отговорността за бъдещето на човечеството — за неговата психика.

Дияна осъзна, че все по-силно се влияе от схващанията на Аскол. Ето нещо, което в никакъв случай не искаше да се случи — да загуби своята индивидуалност.

Емил се стресна и се събуди. Имаше чувството, че някой го разтърква по слепоочията с жестока ледена ръка. Но защо цялата станция излъчва жълта светлина и каква е тази настойчива музика? Той скочи от креслото на Морфей и се втурна към централния команден пулт. Компютърът бе включил първа степен на тревога, чиито сигнали го бяха разбудили. Устройствата се бяха сблъскали с неразрешима за тях задача, която все още не представляваше опасност за цялостната работа на ретранслаторната усилвателна станция, за да дадат екстрена опасност, но изискваше спешна консултация с човека-оператор.

Емил хвърли бърз поглед върху многобройните индикатори, телевизионните оптични системи, дистанционно регулиращите механизми… А, ето каква била работата. В канала, определен само за съобщения от изключителна междупланетна важност, с който имаха право да разполагат единствено упълномощените представители на Комитета за всеобща безопасност, бяха попаднали някакви странични сигнали. Колкото и надеждно да беше защитен този канал за връзка, понякога дори и в него проникваха смущения. Това задължаваше веднага електронната машина да се намеси и отстрани паразитните влияния. Но този път машината се бе натъкнала не на външни шумове, а на вплетен междупланетен разговор. Електронната програма изрично забраняваше да се прекъсва връзката между хора. Компютърът се бе объркал от противоречието между командата за незабавна намеса и невъзможността да я осъществи, което при по-продължително въздействие можеше да го повреди.

Емил бе овладял лесно всички системи и особености на ретранслаторната станция. Като специалист и по кибернетично моделиране на бионични модели бе свикнал да работи с много по-сложни електронни агломерации. Затова действията му скоро станаха полуавтоматизирани. Изключи алармената система и жълтеникавият оттенък на стените — знак за предупреждение — изчезна. Сега самият той трябваше да се включи в забранения канал и да предупреди двете страни незабавно да прекратят разговора си. Нагласи слушалките, натисна копчето и в следващите няколко мига му се стори, че ще загуби съзнание.

Тони вече знаеше защо го бяха приели в клиниката на доктор Аскол. Знаеше, че бе преминал успешно контролните психически тестове за устойчивост. Знаеше и за гибелта на Мая. Знаеше, че въпреки това, няма да се побърка и ще продължава да живее. Знаеше, че един ден може би едва ще си спомня за нея. Изобщо знаеше всичко — много повече, отколкото трябваше да знае едно момче на неговите години.

Оценяваше дискретността на хората, които го бяха оставили да преболедува скръбта си. Отдалечиха се вълненията от преживяното в ракетоплана. Но през премрежените му от сълзи очи не преставаше видението на една усмивка. С нея Мая го даряваше, когато вдигаше падналия букет цветя, за да й го поднесе. С нея го посрещаше и изпращаше, след като бяха скитали цял ден из парка.