Асен Милчев: Улеят на времето

Разбира се, отшелници винаги е имало. Но едно е да се усамотиш в пустинята, в дебрите на планината или дори на безлюден остров, а съвсем друго е да потънеш из незнайните дълбини на Вселената, където твоето място е означено с няколко цифри на небесни координати. Да, само тази звездна пустота, пълната самота можеше да бъде изкупление за най-голямата грешка, която бе извършил в живота си.

В първите месеци след като напусна клиниката и пое трудния си път Емил обичаше да се самоизмъчва с подобни мисли. Продължаваше да му се струва, че това е единственият начин да подхранва скръбта си и да поддържа спомените си живи. Тук, на много хиляди километри от родната планета, нямаше кой да му попречи. Бе помолил дори никой да не го търси от Земята.

Емил се отправи към командното табло. Върху него с един поглед можеше да се обхване цялостното състояние на линиите — силата на звука в каналите, степента на смущенията по трасето, паразитните космически шумове, преслушванията, изтичането на енергия от носещия сигнал. Синята светлинка на светещите цифри вдъхваше спокойствие: всичко е наред. Зад нея се криеше готовността на автоматите да се намесят и при най-малки отклонения в режима на работа. По време на силни слънчеви изригвания понякога в линиите за връзка настъпваше объркване. Тогава автоматично регулиращите устройства се задействуваха. Компютърът, главният мозък на станцията, подаваше необходимите нареждания и приборите обикновено се справяха сами. А ако задачата се простираше извън възможностите им, алармираха човека-оператор, на когото се падаше голямата отговорност да каже последната, решаваща дума.

Емил смяташе, че сътрудничеството му с изкуствения интелект на станцията ще поддържа духа му. Вярваше, че това единствено ще му е необходимо, за да прекарва времето си върху една от брънките на Общопланетарната съобщителна система. Или само се преструваше, че вярва. Той всъщност като че ли не държеше повече на нищо.

— Отделихме Ланкони в шоковата зала, без да му даваме никакви успокоителни препарати — докладваха на шефа на клиниката и на неговата помощничка за случая.

— Някакви неприятни последствия от пристъпа?

— Не, успяхме да изтръгнем Ана Клос, преди да й е навредил. Жената се отърва само с уплахата, че иска да я удуши.

Аскол погледна в монитора на шоковата зала. Вътре като звяр в клетка се разхождаше Ланкони. Удряше по стените с каквото му попадне. Мъчеше се да изскубне или повреди монтираните уреди и след като не успяваше — беше предвидено да издържат и на по-значителни насилия — изпадаше в шумна ярост. «Къде е сега Емил, за да види защо понякога търпението и тактът ни изневеряват — помисли си докторът. — Ако бях третирал Ланкони със суровите методи на лечение, нямаше да има рецидив. По-добре е да се престараем в „обработката“, отколкото да треперим пред „ненамесата“.»

— Емоционалната му памет определено гравитира към отрицателните преживявания — обърна се докторът към своите сътрудници. — Какво показва химичният анализ на мозъчното равновесие?

Осведомиха го за състоянието на биогенните амини. Нивото на серотонина бе спаднало под критичното равнище, а норадреналинът се бе повишил значително.

— Носите тежка отговорност, че не сте ми докладвали веднага за промените — ядоса се Аскол. Това не беше случайно. Серотонинът бе ключът за подобряване паметта на положителните емоции, а норадреналинът влияеше върху отрицателните. — Изрично предупредих да се следи непрекъснато съотношението на биогенните амини.

— Промяната настъпи много рязко — объркано се заоправдаваха сътрудниците.

— Пригответе веднага операционната — нареди началникът на клиниката, у когото Дияна съзря истинския Аскол — непримирим в сложните ситуации, търсещ риска. — Дайте упойка на Ланкони и се молете всичко да мине успешно. Иначе ще има наказания.

— Пак ли ще работиш с трапанатора? — изуми се Дияна. — Забрави ли за Лирбо — как се отървахме на косъм?

— Този път ще се задоволя да присадя само стимулиращи електроди в мозъчния център, контролиращ нивото на серотонина в организма. Разчитам, че това биологически активно вещество ще възвърне приятните усещания от миналото у Сет, ще му спомни за любовта, която е изпитвал към Ана.

Обаче Дияна знаеше, че емоционалната памет трудно се възпроизвежда по волеви начин. Напротив, доста често тя се изплъзваше несъзнателно от контрол. Какво гарантираше тогава, че утре Ланкони, без дори да подозира, няма отново да стане жертва на отрицателните си норадреналинови реакции на паметта? Дали лошото нямаше да надделее над доброто?