Асен Милчев - Улеят на времето

— У Ланкони има значително подобрение — сподели впечатленията си с Аскол Дияна. — За първи път срещата му с Ана премина гладко и спокойно. А тя, горката, откакто завърши злополучният му рейс, непрестанно плаче.

— Ако по този начин може да се изкупи вина.

— Ти не си в състояние да схванеш чувствителността на жената — засегна се малко Дияна.

— Не е там работата, мила. Въпреки че съм оптимист, все още се страхувам за Ланкони. Преходът към така наречената криза на угризението за него все още не е отминал. И се колебая с какво лечение да продължа.

— Искаш да кажеш, че след като осъзнае същността на постъпката си, той ще започне да се срамува от нея?

— Нещо повече — ще се измъчва от мисълта, че е причинил страдания на хората около себе си.

— Защо тогава не подтиснем изцяло спомена у него?

— А няма ли така да го лишим до голяма степен от неговата човешка същност? Да отнемеш слабостите на човека — това също е грабителство…

— За първи път те чувам да се произнасяш по този начин — учуди се Дияна. — Сякаш слушам Емил. Да не би да си преоценил досегашните си методи на работа? Къде остана у теб непримиримостта и към най-малките психически отклонения? Нали всичко, което е добро за хората, е оправдано?

— Какво значи добро, Дияна. За ловеца на птици е «добро», ако затвори своята плячка в клетка Но какво мисли по този въпрос жертвата? — А после за още по-голяма нейна изненада продължи. — Реших да възвърна всички спомени на Сола Сегура, преди отново да полети към Луната. Тя е чепата жена и ще издържи бремето им. Не смяташ ли, че е по-добре да не я лишаваме, макар и временно, от незабравимите й преживявания и възможността да ги сподели с някого, а?

Дияна удивено го изгледа. Наистина, много се бе променил Аскол след продължителната психическа схватка с трагичната непреклонност на Емил. Колкото и да се бунтуваше на моменти срещу прекалената експанзивност на своя ръководител, срещу рискованите му ходове, колкото и да го осъждаше за някои крайни решения, психоложката винаги го бе поддържала пред другите. Всъщност неговата непоколебимост я очароваше. Но дали сега бе моментът да се връщат назад? Та едва-що със случая Лирбо бе доказано правото за лекарска интервенция и в най-заплетените сфери на психическата дейност. Както Аскол бе предсказал, Лирбо, след възстановяването на предишните му познания, отново ставаше пълноценен човек, освободен завинаги от страховата психоза.

— Връщане назад няма да има, Дияна — сякаш разгада мислите й докторът. — Моите убеждения за правата и задълженията на лекаря-психиатър и неврохирург не са се променили. Трябва да открием онзи метод, при който да лекуваме с възможно най-малка намеса. Да станем по-деликатни. — Аскол замълча за малко, а сетне добави: — Може би наистина съм станал по-сантиментален. Нали не отговарям вече само за себе си.

Младата жена почувствува непреодолимо желание да погали рано посребрелите коси на това голямо добро момче.

— Доктор Варо, побързайте — внезапно прозвуча диктофонът в кабинета. — Ланкони пак буйствува. Нахвърля се върху годеницата си.

Отново бе дошъл момент за контролния преглед. Веднъж в денонощието Емил, който се ръководеше от земните представи за времето, сравняваше показанията на различните уреди в ретранслаторната усилвателна станция. Откакто в далекосъобщителната техника навлезе лазерният телефон, планетите от Слънчевата система имаха надеждна връзка помежду си. Тънката нишка от светлинна енергия, приютила множество човешки гласове, се протягаше като приятелска ръка през пространството. Там, където разстоянията бяха по-големи, създадоха усилвателни станции, за да компенсират затихването на сигналите по трасето. А астероидите бяха чудесни междинни площадки. През тях преминаваха най-натоварените лазерни телефонни линии от Земята през Марс за Юпитер — крайната точка от досегашните космически завоевания на хората. Емил си бе избрал именно такова каменно късче, незначителен астероид, чийто диаметър можеше да се измери с разстоянието между два земни града. Една невидима с просто око прашинка върху звездния небосклон.

Страшно бе дори само като си помислеше за неизброимите светове, които блещукаха там. Милиарди звезди-слънца, още повече планети, спътници и всевъзможни късове материя, разпръснати из безкрайните простори на Вселената. И всичко това се движеше с фантастична скорост, бягаше, надпреварваше се. С кого? С вечността и безкрайността ли? Бързаше към Края или към Началото — все още никой не знаеше. Лесно бе да загубиш ума си сред тоя хаос. И все пак, ако нещо спасява човека, това е мисълта за останалите хора. Живееш сред тези несъвършени същества. Колко пъти си ги ненавиждал за тяхната дребнавост, егоизъм, тщеславие, но достатъчно е да си помислиш, че няма да ги има събратята по разум и схващаш, че си неразривна част от техния свят и без тях си загубен.