Асен Милчев - Улеят на времето

— Доколкото разбрах, при вас сте задържали и други пътници от ракетоплана — подхвърли Емил.

— Момчето, което по неволя бе замесено в спасяването на отвлечения космически кораб, като най-впечатлително, е засегнато най-силно. Така поне ме уверяват изследванията с ретроспектора.

Аскол се поколеба дали да изложи по-подробно своите наблюдения и продължи да обяснява:

— Разбира се, на пръв поглед нищо не личи. То е весело, разговорливо, държи се нормално. Само че дълбоко, подсъзнателно се е загнездило напрежението от прекараните в очакване за спасение часове в ракетоплана. И един ден, кой знае, може би това ще подкопае психиката му, ще утежни генетически поколението. А аз като лекар не мога да го допусна.

— А какво е положението на Ева и Виктор? Нали и те са при вас?

— Най-бързо се разсейва фонът на задържащите процеси, породени от инцидента в ракетоплана, именно при младоженците. Те са били, ако мога така да се изразя, защитени от тяхната любов. Силните положителни емоции са възпрепятствували до голяма степен за вкореняването на страховата психоза от възможното нещастие. Изпитанията се понасят винаги по-лесно, когато са споделени.

— Още колко време ще ги задържите в клиниката?

— Не много дълго. Само за няколко лечебни сеанса.

Както вървяха, внезапно Емил пребледня и зави бързо в обратна посока. Дияна и Аскол го погледнаха в недоумение.

— Отпред на една пейка зърнах Тони — със задавен глас обясни той, сещайки се едва сега за кое момче току-що му бяха говорили. — Не знам дали ви е известно, но той беше приятел на моята дъщеря. Какво ще му кажа, ако ме попита за Мая?

Настъпи тягостна пауза, в която се дочуваше само хрущенето на настлания чакъл по алеята.

— Нима ще посегнете и върху спомените на момчето? — наруши мълчанието Емил.

— Вие нямате ласкаво мнение за нас — постара се колкото може по-леко да се изрази Дияна. — Само ще стабилизираме психиката му по метода на внушението — това, което предлагахте за Сола Сегура. Неговата младежка впечатлителна натура има нужда от убеждението, че това, което е преживял, не е неприятен сън. Участието на момчето в спасителната акция, проявените от него твърдост и решителност — ето кое трябва да остане като емоционален фон, върху който ще се изгражда характерът му. Едно силно сътресение в неукрепнала възраст може да направи човека боязлив, а постоянното напомняне за преживяното нещастие — меланхоличен.

Емил почти не слушаше.

— Понякога ми се струва, че вие сте жестоки хора — промълви той, като се чудеше дали трябва да се среща с Ева и Виктор, и какво можеше да си говори с тях.

Аскол и Дияна бяха в кабинета, когато аудиовизуалният сигнал предупреди — пред вратата някой чака.

— Влизай, Емил — кой знае защо се почувствува неудобно докторът.

— Дойдох да се сбогуваме — каза новодошлият и побърза да продължи, за да не го прекъснат, което очевидно се канеше да стори Дияна. — Съобщих решението си и на Стефан.

Замълча малко и добави:

— Време е за смяна на оператора в ретранслаторната станция на астероида.

После му се видя, че жената го гледа с укор и малко виновно занарежда:

— Вие направихте всичко, което зависеше от вас, за да ме накарате да се лекувам.

— Но ти не ни вярваш — тъжно изрече Дияна.

— Не е точно така. Имах възможност да се убедя колко съвестно работите. Приключихте благополучно инцидента с ракетоплана. Сет Ланкони ежедневно се подобрява. Лирбо е напълно възстановен. Как ще ви се отблагодари? Сола Сегура спокойно ще дочака новия полет до Луната. Кой ще се усъмни в нейното щастие? Срещнах се и с Ева и Виктор. Разбрах, че няма да си спомнят с лошо за своето неочаквано прекъснато сватбено пътешествие. Вярвам, че и Тони — сърцето не ми даде да говоря с него, — ще си отиде оттук с мисълта, че е преживял нещо неповторимо и се е държал мъжки в трудните моменти. Колко от тези хора щяха да бъдат така спокойни и уверени в себе си без ваша помощ? Ами останалите, на които сте вдъхнали упование?

— А ти, Емил?

— Оставете ме. Аз съм безнадежден случай. Не по ваша вина. Предупредих ви — винаги съм се възмущавал от мисълта, че мога да се лиша, макар и временно, от спомените за любимите ми хора, колкото и мъчителни да са те. Не искам да се откажа от страданието, защото ще загубя доброто, живеещо в мен. От мъка хората или се озлобяват, или се облагородяват. Сега си мисля за Леда и Мая само хубави неща. Какво би останало от мен без горчивината от неповторимата загуба — едно самонадеяно същество. Освен това справедливостта изисква да се накажа за небрежността и отстъпчивостта ми, стрували два човешки живота. Затова ще заживея сам. Моето страдание е техният паметник. Мястото, където мога да им се поклоня…