Асен Милчев - Улеят на времето

— До крайности стигате само със самотниците…

Отново докторът направи усилие и преглътна откритото предизвикателство.

— Мисля, че съвсем скоро ще изпишем Ланкони — намери начин да промени опасната насока на разговора Дияна.

— Да, за Сет вече съм спокоен — подкрепи я докторът.

Аскол никога не би говорил така, ако знаеше какви нови затруднения с космонавта го очакваха.

— Извинете, че прекъснах разговора ви — в стаята при Аскол и Емил внезапно нахлу Дияна.

«Винаги идва тъкмо навреме, за да разсее надвисналите облаци» — помисли си докторът, след като отново в увещанията си бе стигнал до задънена улица.

— Имам една хубава вест за теб, Емил. И макар да зная, че ще се натъжиш, дойдох да ти я съобщя веднага. Награждават посмъртно Леда за откритието й, свързано с микси-вирусите.

И тримата замълчаха. Емил направи болезнена гримаса, но сетне се овладя и с привидно спокоен глас каза:

— Благодаря, Дияна. Тя го заслужаваше. Аз като че ли не успях да прозра нейния талант. Попречих й да извърши проучванията си.

— Не започвай отново с угризенията — спря го Аскол.

— Такава е горчивата истина. Трябва и на вас да я кажа. Леда ме молеше да замине за Марс, за да продължи изследванията си, но аз не й позволих. Уплаших се да не загине там. Искаше да вземе и детето със себе си. Възпротивих се остро — той бе забравил, че вече им бе говорил за това.

— Ти си мислел само за тяхната безопасност — не виждаше как да го утеши Дияна.

— Да, но ако тогава се бях съгласил, сега те щяха да бъдат живи.

Без да каже нито дума още, Емил излезе от стаята и бавните му, провлечени стъпки отшумяха в глухия коридор. Чувствуваше, че не може вече да търпи ни секунда присъствието на други хора. Тяхната доброжелателност, търпението и състраданието им го дразнеха. «Единствено самотата е в състояние да ме излекува» — се набиваше в съзнанието му.

Тръшна се на леглото и посегна към шкафчето с успокоителните лекарства. После се отказа и зарови глава във възглавницата. Как за един миг животът му, бликащ от щастие, се бе превърнал в кошмар. Искаха да го изтръгнат от него. Защо? Можеха ли да му върнат жената и детето?

В кабинета по биотокова терапия имаше трима души — Дияна, Аскол и Емил. Те седяха пред сензорния екран и очакваха репродуктивния филм, заснет от мозъчния анализатор. Емил все още усещаше докосванията на биоелектродите до черепната си кутия. Струваше му се, че някой грубо и безцеремонно бе тършувал из нежната материя на неговия мозък. Защо се бе съгласил на този цирк? Какво щяха да му докажат с него?

Екранът присветна и лампите в помещението автоматично угаснаха. Море — безбрежна шир. И един ослепително бял кораб. В кабинета се разнесе мирис на солена вода и водорасли. На палубата имаше шезлонги. В един от тях по бански костюм се бе излегнала Леда. Емил потрепера. Това бе първото им пътуване до Африка преди десетина години. С кофичка и лопатка пред басейнчето в краката на майка си играеше Мая. Изведнъж детето и майката изпищяха. По лицата им се изписа ужас. От водата излизаше някакво чудовище с безформена маса. Приближаваше се към тях, а те викаха, викаха…

Смяна на картината. Безкрайни савани, сред които тук-там стърчеше някой баобаб. Емил добре познаваше местността. Това бе резерватът Серенгети, където бяха ходили с Леда и Мая. Стадо антилопи… С огромни скокове в далечината се носеха жирафи. Мая бе облечена със зеленикаво-кафява маскировъчна дреха. Емил носеше оръжие, макар че животните в резервата бяха държани на разстояние от туристите чрез действуващо в околността защитно силово поле. Но какво е това? Мая и Леда уплашени тичаха към него. Не е възможно — преследваше ги лъв! Той ги настигаше. Емил посегна към оръжието си. И в този миг лъвът се преобрази в огромна амеба, която застрашително протягаше протоплазмените си крачка към момичето и майката. Всеки момент щеше да ги обхване с отвратителните си пипала. Те молеха за помощ.

— Стига! Стига! — Емил стискаше очите си с ръце и крещеше. В салона стана страшно тихо.

— Прости ми — почти шепнешком промълви Аскол. — Не съм ти разигравал театър. Исках само да ти покажа колко разстроена е психиката ти. Всеки твой семеен спомен асоциира с ужасната трагедия. Става подмолно, подсъзнателно. Дори не го усещаш, но то разяжда устоите на нервната ти система. Ето каква е твоята болест. Невидима и опасна.

— Какво искате от мен? — остро се обърна Емил към двамата.