Асен Милчев - Улеят на времето

— Да приспим неприятните възпоменания. Поне докато се стабилизираш.

— Не мога да се подлагам на експерименти. Отвращавам се от насилническото вмешателство в най-уязвимите и възвишени сфери на природата.

— Не се прави на светец, Емил — ядоса се Дияна. — Какво ще кажеш за вашия Институт по мутантна биология, където си играете с природните дадености? А за генното инженерство?

— Не сме посягали никога върху хора…

— Това не е оправдание. Ако се наложи, ние също трябва да се подложим на изпитание. Генотехниката се стреми да създаде оптималния човешки вариант — хомо оптимус — продължи Дияна.

— Нямам никакво намерение да ставам съвършен — както винаги възрази Емил. — Искам да ме оставите на мира, за да изживея живота си такъв, какъвто съм си — с неспокойния ми сън, с угризенията и депресията, които ме преследват.

— Що за странна птица е тази възрастна дама Сола Сегура? — Емил пресрещна Дияна и Аскол след визитацията им.

— Тя е една от героините от похитения ракетоплан — отвърна Дияна и прехапа устни, поглеждайки виновно Аскол. Без да иска се беше издала. Уговорката им беше, доколкото е възможно, да не тревожат Емил с историята за ракетоплана, с близкото присъствие на балдъзата и зет му, които също бяха в клиниката. Това само щеше да усили болката му по загубеното семейство и да затрудни лечението, ако, разбира се, той приемеше да го лекуват.

— И защо тази жена е при вас? — механично попита Емил.

В същото време мислите му се рееха. Нима бе възможно? Отдал се всецяло на своето нещастие, той бе допуснал да му се изплъзнат нишките на вълнуващите го доскоро събития — отвлеченият ракетоплан с Тони, Ева и Виктор. Какво ли бе станало с тях? Аскол усети неговото състояние и се помъчи да отклони мисълта му със странични подробности. Беше късно. Трябваше постепенно събитията да се представят такива, каквито са. Истината и само истината — това бе пътят за спечелване на доверието на Емил.

— За да я откъснем от страха, който е преживяла, макар че старицата се държа великолепно по време на спасителната операция с ракетоплана — отговори на последния въпрос Аскол.

— Но тя съвсем няма вид на уплашен човек…

— Защото вече сме заличили неприятните моменти от преживяното.

— Искате да кажете, че тя няма спомени? — ужаси се Емил.

Дияна кипна. Беше я яд на несъобразителността, която допусна.

— Вижте какво, Емил — остро реагира тя. — Ако смятате, че всичко, което е заседнало в съзнанието на човека, е необходимо, това си е ваше мнение. Обаче самият живот ви опровергава. Знаете ли какво щеше да стане, ако мозъкът съхраняваше цялата информация, която получаваме? Щяхме да полудеем. За щастие организмът ни е пригоден така, че да забравяме…

— Ние помогнахме на старата жена да забрави само онова, което би я объркало в по-нататъшния й живот — този път Аскол трябваше да връща спокойния тон на разговора. — За нея смисъл има единствено това да осъществи заветите на покойния си съпруг и да отиде на Луната. Никой няма да я лишава от тази възможност. Тогава защо да я оставяме да се измъчва, като се сеща как веднъж не е успяла да постигне мечтата си? Бихме ли могли да предвидим какви ще бъдат последствията за нейната напреднала възраст?

— Но как ще погледнат хората на загубената й памет?

— Паметта й нищо няма да загуби — само ще се прочисти от сковаващия страх на един ненужен спомен.

— Сола Сегура не може да живее извън събитията. Нали все ще стане дума за инцидента, в който е участвувала. По какъв начин ще реагира тогава?

— Когато съвсем скоро тя наистина достигне до Луната, за нея нищо друго няма да има значение. И вече ще можем да отпушим спомените й…

— Кой ви дава право да се месите в личния живот на хората? — възмути се Емил.

— Грижата за тяхното здраве и отговорността за последствията за околните — отговори поразколебано Аскол.

— Не ви ли е дошло на ум, захаросани хуманисти, вместо да лишавате пациентката си временно или постоянно от неприятни спомени, да превърнете преживяното от нея в незабравим миг? Да я издигнете като силна личност в собствените й очи?

— Това изисква много по-продължителни усилия, а ние се стремим Сола Сегура час по-скоро да предприеме мечтаното от нея пътешествие — имаше готов отговор Аскол. Кой знае защо той не прозвуча убедително и на него самия.

Тримата вървяха заедно по дългата алея в парка на клиниката. Беше хубав летен ден. И на Дияна, и на Аскол, и на Емил им беше ясно, че бе дошло време да се докоснат и до по-болезнени теми.