Грег Беър - Преместването на Марс

— Казват, че колонията — продължи Битрас, — е мястото, където има колони.

Поклатих невярващо глава.

— Повярвайте ми. Знаете какво казва Алис и другите на кораба. А сега се вслушайте в гласа на опита. Земята е съвсем нормална, Земята е съвсем единна, но това не значи, че тя е добра, че земяните ни харесват или дори уважават.

Помислих си, че Битрас преувеличава. Не се бях освободила от идеализма и наивността. Все пак Ориана ми беше приятелка, а тя бе различна от родителите си.

Тя ми даваше надежда.

Цилиндрите бяха свити и прикачени към корпуса. Въртящата се вселена се укроти. На два милиона километра от Земята набраната скорост бързо намаляваше, а ние през това време лежахме в леглата си под постоянната преса на двойната гравитация, убиваща ускорението.

На това разстояние от Земята домът на прародителите ми и Луната се обхващаха само с един поглед. Дните минаваха и те ми се струваха все по-красиви.

До лазурносинята Земя Луната изглеждаше като направена от чисто сребро. В Слънчевата система няма по-красив свят от Земята. По същия начин бих гледала на Земята и преди милиарди години. Дори и слабото проблясване от прикрепените една към друга платформи на екватора, които смучеха електричество от магнитното поле на Майката, не можеха да изтрият чувството на страхопочитание. Ето откъде е започнало всичко.

За няколко секунди, много кратко, но достатъчно дълго време, възприех геоцентричната теория. Марс беше малка планета, без особена важност. Не доставяхме почти нищо на Земята, купувахме малко, почти не допринасяхме за нейното развитие. Имахме по-скоро политическо, отколкото географско влияние, и то слабо. Бяхме като трън в петата на могъщата Майка, която отдавна бе приласкала към себе си своята рожба Луна.

След като приключехме с митническите проверки, с Ориана прекарвахме цялото си време наблюдавайки Земята и Луната. Изпълних имунизационните изисквания, за да не позволя да проникнат в мен безобидните образователни микроби, които се носеха из въздуха на Земята.

Бях развълнувана, също и Алън. Битрас беше мрачен и почти не говореше.

Пет дни по-късно преминахме през главната космическа станция на ниска орбита Мир III и продължихме на лайнера през сгъстената атмосфера надолу към Земята, на фона на прекрасния залез.

Дори и сега, след шейсет години и на разстояние десет хиляди светлинни години, сърцето ми се разтуптява и очите ми се пълнят със сълзи при спомена за първия ми ден на Земята.

Спомням си живо отделни кадри, объркването на митницата на Мир III, където два потока пътници чакат на опашки, оградени от малки червени светлинки. С Ориана се сбогуваме набързо и си разменяме личните идентификационни номера. Моят е току-що издаден за Земята, а нейният — подобрен и неограничен заради статута й на възрастен човек. Обещаваме си да се свържем една с друга, веднага след като се установим, колкото и дълго време да мине. Пренасяме на ръка Алис от «Туамоту», като уверяваме служителите на митницата, че тя не съдържа приспособления, забранени от закона «Уърлд Нет» от 2079 г. и под предлога на дипломатическите привилегии учтиво отклоняваме предложението на властите за контрол над мислителите да използват информацията й без наше знание. Получаваме дипломатически разрешителни с поръчителството на Съединените щати и преминаваме през входния коридор за Земята, пълен с творби на изкуството на земни деца. Минаваме през шлюза на совалката за транспортиране и заедно с още шейсет пътници заемаме местата си. Десетина минути се взирам право напред в Земята, после се отделяме от платформата, започваме да слизаме и прозорецът до моята седалка се затопля. Плътната атмосфера ни обгръща с такова съпротивление, че сграбчвам облегалката. Пристига един червен заек с разтуптяно сърце, изпотен от напрежението на очакването и странното безпокойство. Ще се справя ли? Ще може ли Земята да обикне мен, която не съм родена под нейното небе?

Жълто-червеният величествен залез образуваше дъга като огърлица над красивия синьо-бял овал на Земята. Наблюдавах го през яростните червени пламъци на йонизацията, докато совалката се тресеше, намаляваше скоростта и се приземяваше в голямо изкуствено езеро близо до Арлингтън в предишния щат Вирджиния.

Совалката изпусна облаци гъста бяла пара и ние плавно се отпуснахме по гръб като първите космонавти, които са чакали да бъдат спасени. Влекачи с големината на «Туамоту» навлязоха в пенливите сини води. Вода. Толкова много вода! Влекачите внимателно ни прихванаха и ни изтеглиха към сухоземните терминали. До нас пристигаха и други совалки — някои от Луната, някои от други орбитални платформи и всички те изпускаха огромни облаци пара, след като се потопяха и изгаснеха в огромния воден басейн.