Грег Беър - Преместването на Марс

Джоана ни заведе до хълма Капитол Тауър, където беше разположен обширен комплекс в бяло и зелено с двайсет хиляди къщи, хотели и кантори, които обслужваха хората от цялата Земя и на второ място космическите посетители като нас. Хълмът имаше площ два квадратни километра и на него по-рано е бил разположен страховития Пентагон, който е бил център на непробиваемата защита на бившите Съединени американски щати.

Бяхме запазили президентския апартамент в грандхотел «Потомак», разположен ниско до северната стена на Капитол Тауър с изглед към реката.

След като се убеди, че сме се настанили удобно, Джоана си тръгна. С Алън стояхме в средата на стаята и не знаехме какво да правим. Битрас навъсен се разхождаше напред-назад. Апартаментът беше оборудван пищно и показно. Леглата и мебелите в стаите се променяха в различни стилове и дизайн, пред очите ни се появяваха «ЛитВид» изображения, които питаха какво ще изберем и кое развлекателно мероприятие на столицата бихме искали да посетим. Роботите ни се представиха строени в две колони по трима, облечени по висша мода, както правеха само на Земята — със зелени кадифени или черни копринени костюми и с малки червени шапки. За разлика от тях роботите на Марс бяха само с пластмасовите, керамичните или металните си покрития.

Избрахме набързо и без да се замисляме, като Битрас предостави избора на нас. Той се отпусна в едно кресло, което най-сетне се беше моделирало като част от шведско обзавеждане от двайсети век.

— Тези хора! — мърмореше той. — Не могат ли те и техните стаи да не се променят!

— Няма начин — отговори му Алън.

Той гледаше през прозореца към реката. Отвъд нея, между хълмчетата покрай бреговете на Потомак, се виждаше столицата на Съединените щати на Западното полукълбо. Нищо във Вашингтон, окръг Колумбия, не можеше да бъде по-високо от сградата на Капитолийския хълм. Такъв беше законът от векове. Изгарях от желание да се разходя по алеите на парка сред древните руини или под дърветата, които бях видяла да разстилат листата си високо като огромни зелени килими.

— Все още вали — казах със страхопочитание.

— Мисля, че е правилно да се каже «ръми» — поправи ме Алън. — Ще трябва да опресним знанията си за времето.

— Темата е времето — заявих дълбокомислено и двамата с Алън се засмяхме.

Битрас стана, изпъна неспокойно ръце и заговори:

— Остават ни седем дни, преди да свидетелстваме пред Конгреса. До срещите ни с подкомисиите, Сената и членовете на Камарата ни остават три дни. Това означава, че имаме два дни за подготовка и за срещи с партньорите от ОМ и един ден да разгледаме забележителностите. Днес съм прекалено разтревожен и разстроен, за да работя. С Алис ще останем тук. Вие правете каквото искате.

— Ще се разходим — казах и се спогледахме с Алън.

— Точно така — съгласи се той.

Битрас поклати глава, сякаш съжаляваше за нещо.

— Земята бързо ме изтощава — въздъхна.

Докато стигнем с такси до Вашингтон, небето се беше прояснило. По време на полета с Алън не бяхме много близки, но сега се чувствахме като брат и сестра. И двамата усещахме вятъра, чистия режещ въздух, слънцето по лицата ни. Виждахме разцъфналите черешови дървета, което за нас беше чудо на чудесата. Казаха ни, че дърветата цъфтят, точно както туристите очакват, веднъж месечно, дори и през зимата.

— Това не е естествено — възкликна Алън. — По-рано са цъфтели само през пролетта.

— Знам — усмихнах се, — но не ме е грижа.

— И на Марс дърветата цъфтят — отбеляза той. — Защо трябва да се дивим пред тези тук?

— Защото на Марс няма нито едно дърво, което да расте под открито небе и да протяга клони към слънцето.

Слънцето затопляше откритите ни лица и голите ни ръце, вятърът подухваше хладен и нежен, температурата постоянно се променяше. Въпреки политиката и необичайния ми произход, не можех да изкореня чувството, че обичам Земята и тя ми отговаря със същото.

Денят беше прекрасен. Чувствах се чудесно. С Алън флиртувахме, но не съвсем на сериозно. Пихме кафе в едно кафене на тротоара, хапнахме преди да стане време за обяд, отидохме до паметника на Вашингтон и аз изкачих дългите стъпала, въпреки пулсиращата болка в краката, после слязохме и продължихме да се разхождаме. Докато вървяхме покрай огледалната повърхност на езерото, се спирахме, за да разглеждаме трансформираните бегачи, които като хрътки профучаваха край нас.

Учихме уроци по история чрез проекции, изкачихме се до мемориала на Линкълн и застанахме пред гигантската фигура на Ейбрахам Линкълн. Изучавах тъжното му, уморено лице и сбръчканите ръце и изведнъж, докато четях думите, опасващи паметника и вдъхновени от гражданската война, преминала под негово командване и по-късно станала негов убиец, очите ми се напълниха със сълзи. Хората изяждат водачите си, помислих си, кралят е обречен да умре. Алън гледаше на тези събития от друг ъгъл.