Грег Беър - Преместването на Марс

Алън ме хвана за ръка и аз стиснах неговата, сближени не от страх, а от удивление. Срещу нас, седнал до здраво закрепената и опакована Алис, Битрас гледаше мрачно пред себе си, потънал в мисли. Нашата работа започваше в този момент.

Не бяхме просто марсианци — червени зайци, тръгнали на увеселително пътешествие. Ние бяхме символи на Марс. Заради ентусиазма, който земяните показваха към марсианците, щяхме да бъдем знаменитости за известно време. Ще ни смятат за корави заселници, които се връщат в цивилизацията и носят послание до Конгреса на Съединените щати. А ние щяхме да се усмихваме и да държим устата си затворена след хилядите «ЛитВид» въпроси. Снизходително щяхме да отговаряме на абсурдни запитвания. Как се чувствате, когато се връщате в родината? Абсурдни и не съвсем. На Марс беше моят дом, който вече ми липсваше в този прекрасен и необясним свят, но въпреки това…

Аз познавах и Земята.

Напуснахме совалката, инсталирахме Алис на нейната подвижна стойка и тя тръгна с нас.

Почти всички марсианци, които за пръв път вдишваха свободно свеж въздух, кашляха и се давеха, докато вървяхме между дъбовете и яворовите храсти и по поляните с твърда трева. Минахме през Инграм Парк, носещ името на първото човешко същество, стъпило на Марс. Дороти Инграм. Дороти, знам как си се чувствала. Помирисах въздуха, влажен след последния дъждец и погледнах пълзящите от юг облаци, натежали от дъжд. Над тях небето беше синьо като котешки очи и никъде нямаше ограничители, стени, куполи или стъкло.

Познавам те. Кръвта ми те познава.

С Алън направихме няколко танцови стъпки около стойката на Алис. Битрас търпеливо се усмихваше, помнейки своето първо посещение. Странното ни поведение потвърждаваше господстващата роля на Земята. Тя ни опияняваше.

— Нали не сънувам? — попита Алън, а аз се засмях, прегърнах го и продължих да танцувам по тревата.

Биохимичните вещества вършеха добра работа. Стояхме изправени при два пъти и половина обичайното ни тегло, движехме се бързо, без никакво усилие или болка и главите ни не се замайваха.

— Погледнете небето! — извиках.

— Очите на Земята — каза Битрас и пристъпи между нас.

Това малко охлади ентусиазма ни, но аз не давах пукната пара за камерите на «ЛитВид», които следят пристигащите пътници. Нека Земята научи за моята радост.

Тялото ми знаеше къде се намира. Било е тук, преди аз да се родя. Гените ми принадлежаха на това място, кръвта ми носеше морето, костите ми — праха от Земята, очите ми бяха направени, за да виждат яркожълтата дневна светлина на Земята, синьото небе и нощния мрак под светлината на Луната и звездите. Преминахме през репортерите и Битрас дипломатично отговаряше широко усмихнат на въпросите им вместо нас. Радваме се, че отново сме тук, очакваме ползотворни разговори със земното правителство, което е наш партньор в развитието на по-изостаналите светове от Слънчевата система. Справяше се добре и аз му се възхищавах. Бях му простила и почти бях забравила. След срещата с репортерите се спуснахме в личната приемна на нашата водачка Джоана Банкрофт, която ми хареса, въпреки че олицетворяваше всичко, което аз не бях. Не можех да си представя, че няма да ми допадне някой, който живее в този благословен свят.

След това се качихме на автомобил, изпратен от Камарата на представителите. Банкрофт ни придружаваше и искаше да знае от какво имаме нужда, предостави ни платки с графика за срещите и осигури на Алис допълнителен достъп до библиотеката на Конгреса. Колата се движеше по рамков път, заедно с десетки други прикачени коли, товарни камиони и влакове. Слушах я внимателно, но дъждът чукаше по стъклата, а тъмнозелените дървета блестяха под мрачното небе. Когато тя спря да говори за момент, попитах дали може да си отворя прозореца.

— Разбира се — отговори Джоана и прекрасните й червени устни и пълни бузи се извиха в усмивка.

Стъклото на автомобила от моята страна се плъзна надолу.

Наклоних глава към лекия вятър, наплисках очите и лицето си и изплезих език, за да вкуся дъжда.

— Марсианците са чудесни — засмя се Джоана. — Карате нас, които живеем тук, да ценим това, което приемаме като нещо естествено.

Ние, които живеем тук.

Думите й ми подействаха като студен душ. Погледнах Битрас, който бе повдигнал вежди и изкривил устни. Разбрах негласното му послание. Земята не беше наша. Ние бяхме нейни гости само заради съгласието на големите политически общности, които бяха истинските собственици и господари на Майката. Това не беше нашата родина. Никога вече нямаше да бъде, каквато и цена да платяхме и колкото и време да минеше.