Грег Беър - Преместването на Марс

— Той е искал да подчини със сила американския юг. Политическите му убеждения са като най-неприемливите земни.

— Но на Марс няма роби — напомних му.

— Не ми обръщай внимание. Аз винаги съм бил на страната на слабите.

После се върнахме по обратния път покрай огледалното езеро и съзерцавахме залеза.

— Какво ли ще е мнението на Линкълн за червените зайци? — попита Алън.

— А какво ли би си мислил за съюза в сегашния му вид? — отговорих на въпроса му с въпрос.

Въпреки че биохимичните ми процеси все още не бяха в нормата, определено преувеличавах нещата. Чувствах се замаяна от времето, от архитектурата под открито небе, от историята.

Върнахме се на хълма, за да вечеряме с Битрас в големия ресторант на хотела. Храната беше дори по-добра, отколкото на «Туамоту». Имаше много прясна, а не изкуствена храна и аз открих разликата, след като се постарах да я намеря.

— Струва ми се, че има вкус на пръст — казах на Битрас и Алън, седнали на застланата с бяла ленена покривка маса, върху която бяха поставени сребърни свещници.

— Някак дъхава е — съгласи се Алън. — Все пак това нещо доскоро е било живо.

— Достатъчно! — отсече Битрас и се закашля.

Алън и аз се засмяхме заговорнически и той подхвърли:

— Не трябва да се държим като провинциалисти.

— Ще се държа както намеря за добре — отговори с равен глас Битрас, без да показва, че е ядосан. — Виното обаче си го бива. За червените зайци, откъснати от своята среда — продължи и взе чашата си.

Вдигнахме тост.

На път за апартамента, преди да се качим в асансьора, Битрас провря ръка под моята и ме притисна към себе си. Алън го видя и бързо последва примера му. За момент се почувствах между зъбите на две разярени кучета, после разбрах какво е намислил Алън. Битрас стисна зъби и ме пусна. Веднага същото направи и Алън и аз го погледнах с благодарност. Битрас се държеше, сякаш нищо не се е случило. Всъщност беше точно така. Бях прекарала една прекрасна вечер, която не исках да развалям с неприятни мисли.

— Тук съм от двайсет и седем години — разказваше ни Мириам Джефри, докато ни настаняваше в апартамента си. — Съпругът ми стана елоа преди десет години и мисля, макар че не съм сигурна, че той живее на Марс. Така че аз, марсианката, съм на Земята, а той, земянина, е там горе.

След нейната покана Битрас и Алън седнаха в просторната дневна. Прозорците гледаха към ширналите се стари хълмове на Вирджиния и дори по-старите от тях небостъргачи. Бяхме на южния склон на Капитол Тауър, точно противоположно на хотела.

— Винаги разпитвам червените зайци — продължи тя и седна до Битрас. Двамата изглеждаха на една и съща възраст. — Приятно е някой да ти разказва какво се е променило и какво — не. Не че възнамерявам да се връщам. Свикнах прекалено много със Земята и мисля, че съм станала част от нея.

— На нас тук ни е много приятно — каза Алън.

Лицето на Мириам грейна. Дългата й черна коса се спускаше по изправените слаби рамене, оставени открити от свободната зелена памучна рокля.

— Много ще се радвам, ако в натоварената ви програма остане малко свободно време — усмихна се тя.

— За нас ще е удоволствие — отговори Битрас и се завъртя в кушетката, за да се противопостави на самонагласящите се възглавници. — И така, всичко тук безопасно ли е?

— Абсолютно — отговори Мириам, която изведнъж стана съвсем сериозна.

— Добре. Не трябва да имам тайни. Касея, Алън, Мириам не е просто досадница, търсеща развлечения, а най-добре информираният марсианец на Земята за делата във Вашингтон.

Мириам скромно премигна.

— Тя се придържа към стила на много други домакини тук в столицата, които посрещат гости, развеждат ги и знаят всичко. Досега много пъти е давала безценна информация за ОМ «Мейджъмдар».

— Благодаря ти, Битрас — обади се тя.

Битрас извади компютъра от джоба на ризата си и го постави пред нея.

— Донесохме копие на Алис. В момента тя почива в хотелската стая.

— Снабдена ли е с най-новата защита? — попита Мириам.

— Така смятаме. Не разрешихме на митническите служби да влизат в нея.

— Добре. Тя обаче е земно производство и винаги можем да имаме капчица подозрение.

— Аз й се доверявам. Премина най-фина проверка при нас и можем да бъдем спокойни.

— Така да бъде — кимна Мириам, но тонът й издаваше, че все още има известни опасения. — И все пак трябва да знаете, че всички мислители са прекалено мили и невинни, за да разберат Земята. Или поне тези, които могат да бъдат пренасяни тук или да емигрират.