Грег Беър - Преместването на Марс

— За какво би могъл да ги използваш, Чарлз? — попитах го аз.

— Неизползваните дескриптори ли?

— Да.

— Мисля, че те чакат момента, в който ние вече ще сме достатъчно зрели. Можем да пренесем цялата човешка информация в горните нива на материята и енергията. Можем да накараме пространството да си мисли, че всъщност е дело на енергията или че представлява нещо, което ние в настоящия момент не можем да обхванем.

— Преди много-много години пак ми говореше нещо подобно — припомних му аз.

— Диалог с корените на мирозданието.

— Какви корени? — намеси се Леандър.

— Стивън, би ли ни оставил поне за малко сами? — скастри го Чарлз. — Добре сме. Касея си върши работата прекрасно.

— Тя звучи повече като теоретик, отколкото като политик — отвърна мрачно Леандър.

— Остава една минута — обяви Чарлз.

Разполагах с един коз, който би трябвало да накара Чарлз да се зарови в това съзидание. Сега май бе дошъл моментът да го използвам.

— Често си мислех за теб — започнах.

— Какво? — Чарлз изглеждаше доста изненадан от смяната на темата на разговора.

— Често си мислех за теб, откакто се разделихме.

Доста неприятности ти причиних, нали?

— Мислех за нещата, които ми бе казвал, когато всеки споделяше с другия своята амбиция. Струва ми се, че вече знам защо тогава ти отказах, Чарлз.

Той мълчеше.

— Обичах те, но ти искаше да отидеш на места, където аз със сигурност никога нямаше да бъда.

— Така е — потвърди Чарлз меко.

— Ужасно е, че трябва да ти го кажа, но исках да бъда до някой по-малко стимулиращ.

— Правилно.

Леандър прошепна в ухото ми:

— Касея, какво се опитваш да направиш, по дяволите?

Отблъснах го и продължих:

— Имаше един момент, когато дори след всичките тези години, се бях почувствала доста близо до теб. Всъщност дори се чувствах така, сякаш бяхме женени и бяхме живели дълго време заедно. Ти дойде точно навреме, за да ме спасиш, Чарлз.

— Кога е станало това?

Бях притисната до стената в преговорите с Шон Дикинсън.

— Ти доста харесваше Шон.

— След Замръзването той работеше в полза на Земята. Насилваше ни… ме… да се предадем. Никога през целия си живот не се бях чувствала така — сякаш бях попаднала в капан. И тогава ти ми изпрати съобщението си.

— Ти Сандра…

Прекъснах го:

— Отидох до повърхността и през облаците видях Фобос. — Гласът ми потрепери, когато емоциите от този момент се завърнаха. — Знаех какво смяташ да направиш. И ти го направи, Чарлз. Отнесе всичките ми притеснения. Господи, само ако знаеш колко много направи за мен, Чарлз. Бях толкова горда с теб.

— Радвам се — отвърна той.

Образът на Марс постепенно започна да потъмнява пред очите ми. През целия му мрак успях да видя как потенциалът се приближава. Впечатлението от живата му красота направо ме накара да се вкаменя — като заек, преследван от тигър.

— Премествам… сега — изрече Чарлз. Почувствах спокойствието му, съсредоточеността му и могъществото му. Чарлз в действителност беше толкова обикновен — също като малко дете. Бях му казала истина, която досега не бях имала смелостта да призная пред себе си, и той ми бе повярвал.

— Обичам те — казах аз.

— Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам, Касея — отвърна Чарлз и си пое дълбоко въздух. — Давай да се залавяме на работа.

«Куантум Лоджик» внезапно разшири мащаба на симулацията. В момента сякаш висяхме над Слънчевата система. Ярките точки на планетите бяха белязани с координатни мрежи и бележки за базите данни на дескрипторите.

Преместването на Марс явно не бе оказало никакво влияние върху Слънцето и останалите планети във виртуалното пространство.

Тигърът бе нападнал.

В пустошта се зачудих как ли би изглеждала вселената, ако Чарлз ми говореше нещо успокояващо…

Нямаше да има никаква съгласуваност между частиците без разширение, частици, подобни на точици, като електроните например, както и между частиците-агрегати, като неутроните например, и вселената щеше да се натроши на парчета…

Но Чарлз се държеше мъжки и направляваше «Куантум Лоджик»

Пустошта ме поведе към нещо подобно на сън, където всичко представляваше заместител на…

Животът ми можеше да бъд…

— Касея.

Без да ходя до Земята, без да оставам у дома, без…

— Касея.

Подобрението ми сякаш хвърляше към мен цветни нишки от условни знаци, пласт след пласт, които постепенно се натрупваха на красиви купчини, впили погледи в океаните на описаните от тях реалности, и във вътрешността на тези океани Марс, който аз познавах, се бе смалил до размера на един-единствен вектор, малка държавица, оформяща основата за всичко останало, което щеше да последва, и този момент беше (търсейки корена, нулата, преминала покрай безкрайното пространство на моето съществуване)