Грег Беър - Преместването на Марс

Чарлз се изви рязко на мястото си. Хилеше се по доста зловещ начин. Изправих се и се приближих до него. Из галерията и въобще из цялата лаборатория се носеше лудо крещене. За момента явно всички бяха забравили за нашето съществуване.

— Там сме! — обади се въодушевено Хергешаймер. — О, Господи, там сме!!!

Едва тогава Чарлз си позволи да се поуспокои. Главата му се люшкаше, а очите му се въртяха насам-натам в орбитите си. Прегърнах главата му, докато Леандър махаше оптичните кабели. Медицинските роботи се намесиха и поеха Чарлз в ръцете си.

Свих се на кълбо до празното му място, зашеметена; бяхме се справили. Чарлз се бе справил.

Хергешаймер се приближи до видеоизображението на новата система и посочи звездите с ликуващо изражение, сякаш това бе негов собствен триумф. Из цялата лаборатория изникваха снимки на новото слънце.

Леандър ме вдигна на крака със сигурна ръка и ме хвана през раменете.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Чарлз?

— Мисля, че той прекали — въздъхна Леандър. — Ще видим…

Първите девет часа на първия ден в новата система прекарах в сън в стаята си. Събудих се едва когато Хергешаймер, Леандър, Абди и Уокслър почукаха дискретно на вратата ми. Леандър имаше доста угрижен вид.

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме той.

— Доста добре — отвърнах. Чувствах се така, сякаш мога да прекарам в сън и следващите стотина години, но поне бях работоспособна.

Инженерите на Уокслър бяха изградили един прозрачен купол на повърхността и бяха построили под него платформа за нас. Бях изтикана начело на първата група от петдесет човека. Явно хората не преставаха да очакват от мен да ги водя. Скупчени като сардели, ние се наблъскахме в асансьора, стигнахме до аварийния изход, преминахме през новия шлюз и направихме първите си крачки под новото небе.

Леандър тикаше пред себе си инвалидна количка, в която бе седнал Чарлз, ограден от медицински роботи. Докато се изправяхме пред кристално прозрачния купол, улових Чарлз за ръката. Той обаче само невероятно слабо стисна пръстите ми в отговор.

Новото слънце изглеждаше съвсем малко по-ярко от старото, въпреки че Марс в действителност се намираше на орбита, която бе с осемдесет милиона километра по-близо от преди. На запад се надигаше полумрак. Слънчевият диск се приплъзна зад хоризонта. Младежката му ярка перлена корона проблесна за последен път и се скри от погледите ни. С падането на нощта настъпи нова фаза на нашия триумф.

Очите ни трудно се приспособяваха към новите условия. Преди да сме в състояние да виждаме цветовете в цялата им дълбочина, да осъзнаем цялата тази градина от нови слънца, минаха минути. Навсякъде наоколо цъфтяха мъгляви цветя — розово, виолетово, тъмнолилаво, бледи нюанси на пролетно зелено и нарцисово жълто, сред които се прокрадваха и неясните лица на новородените звезди.

Коленичих до стола на Чарлз и отново улових ръката му. Той се извърна към мен и ме погледна право в очите. Нещо, преминало бегло през погледа му и през изражението на лицето му, ми вдъхна нова надежда. Докоснах лицето му с връхчетата на пръстите си. Той рязко се отдръпна назад и мускулите на скулите му се напрегнаха. След това обаче той се отпусна.

— Осъзнаваш ли какво се случва в момента, Чарлз? — попитах го.

— Настаняваме се — прошепна той. Очите му отново бяха започнали да блуждаят.

— Ти ни доведе тук — казах аз. — За добро или за лошо — засега не знаем, но във всички случаи усещането е по-безопасно. Това със сигурност не може да бъде зле.

— Мммм-хммм — измърмори той неясно.

— В момента гледаме новата система. Нощ е. Можем да видим звездите и, повярвай ми, те са направо прекрасни.

— Чудесно — промърмори Чарлз.

— Разбираш ли?

— Да — отвърна той. — Дори прекалено много.

Спокойствието, което последва нашето преместване — вцепененото осъзнаване, приспособяване и възстановяване — очевидно важеше както за самия Марс, така и за марсианците.

Около Марс не се появиха никакви нови луни.

Заплахата от скакалци избледняваше с всеки изминал ден, тъй като нови и нови защитни машини влизаха в експлоатация. Скакалците или бяха избити, или енергията и смисълът на живота им се изчерпаха сред студените сухи пясъци.

Тъй като Мени Хилс вече не съществуваше, а Ти Сандра и огромно множество от изпълнителната власт бяха мъртви, на практика правителство не съществуваше. Не съществуваше и Републиката. По-големите станции напълно естествено се превърнаха в центрове на марсианския социален и политически живот. От време на време марсианците с половин уста заговаряха за връщане към нормалното положение на нещата, но заложеният в инстинктите на всички модел на поведение бе фамилията, станцията, Обединеното множество. Все още нищо друго нямаше шанс да ги измести.