Грег Беър: Преместването на Марс

Марсианците се страхуваха. На всяка станция ме питаха кога ще си отидат вкъщи в Слънчевата система и когато им казвах, че това никога няма да стане, плачеха от гняв и отчаяние. Някои ме подкрепяха, но те не бяха много. На повърхността и под нея Марс беше обзет от лудост.

Когато от северните склонове на Олимп тръгна вода, която наводни Сайан Сълси и разруши лабораториите, в които съпругът ми беше работил за разцъфването на цистите-«майки», излетях с последната президентска совалка на последната си официална обиколка из бедствена зона. С мен пътуваха Денди и Стивън Леандър. Отидохме първо до МУС, където заредихме с гориво и прекарахме нощта, а после продължихме до Сълси.

Могъщият вулкан се бе събудил и бе освободил огромен подземен минерален гейзер. Водата извираше от северните склонове и част от нея тръгваше към браздите, като наводняваше стотици километри площ на дълбочина до няколко метра. При допира с древния камък водата отделяше значителни количества въглероден двуокис и азот. Образуваха се езера от бъкаща и кипяща кал, която после замръзваше. Летяхме над мрачния и забулен от облаци терен и виждахме как в калния океан се образуват острови.

Разбира се бяха наводнени само южните равнинни части и долините на Сайан Сълси. Но лабораторията бе разположена в една такава долина и водите бяха разрушили нейните куполи и бяха оставили четирите цисти-«майки» под открито небе.

Посрещнаха ни колегите на съпруга ми. Във въздушния шлюз бяхме сърдечно приветствани от доктор Шовински, асистентът на Иля.

— Направо е пословично — възкликна той, докато ни настаняваше в малко помещение, където беше сервиран чай и лек обяд. — Изгубихме повечето сгради и тунели и почти всички куполи, но експериментът се увенча с успех. Това, което вие направихте, госпожо президент, има и добри, и лоши страни, но аз като учен мога само да ви благодаря.

Хапнахме набързо и Шовински ни придружи през складовото помещение и влажния тунел до лабораторията, където вкаменелите цисти-«майки» по-рано са били подготвяни за експеримента. Техните гнезда бяха празни.

— Преместихме ги отвън — обясни той. — Ако Иля можеше да види това!

Облякохме костюмите под налягане и излязохме навън.

Под яркото небе, пълно с кълбовидни облаци от ледени кристали, водата беше изтикала куполите към купищата блестящи отломки. Внимателно направените гнезда бяха разрушени и от тях бяха останали само дълбоки дупки и бразди. В тези бразди, под тънката ледена обвивка, която се образуваше всяка нощ и се топеше през деня, бяха израснали дебели кафяви стебла, високи два-три метра, разперили като ветрила листа на върха.

Шовински ме накара да вляза в една бразда, дълбока около метър. Той взе ръката ми и я допря до стеблото, което израстваше от твърда стъклоподобна слуз. Слузта се бе стекла от разпукана циста-«майка», която беше на няколко метра от нас.

— Първо се появяват акведуктите — обясни Шовински. — После смятаме, че следват другите форми. Младите екосистеми първо си набавят достатъчно вода, а после се стремят да завършат цъфтежа.

От израсналото стъбло, високо пет метра и широко два в основата, бяха избуяли четири ветрилообразни листа, които се простираха свободно под ярката светлина на новото слънце. В сянката на най-голямото стъбло се криеше прозрачно-зелена сфера с големината на диня. Знаех какво беше това, преди Шовински да ми каже. След време плодът щеше да наедрее и да изиграе ролята на един от многото резервоари за акведуктите. Сякаш преди цяла вечност Чарлз ме бе насочвал към такава погребана и вкаменена сфера. Знаех, че един ден, когато се почувства готов, той ще види тези неща.

Прекарахме няколко часа на открито и дори видяхме падането на няколко снежинки. Кафявите стебла изведнъж ме направиха изключително щастлива и аз им се радвах като малко дете и се опитвах да изживея момента и заради Иля.

Когато се върнахме в незасегнатите тунели, угрижените помощник-лаборанти ни казаха, че са пристигнали десетки совалки от Амазония. Интуицията на Денди проговори и той бързо ме поведе към нашата совалка, но беше твърде късно. Озовахме се сред непробиваема стена от добре въоръжени граждани.

За самоволната гражданска организация възмущението на Шовински беше без значение. Беше дошло тяхното време. Арестуваха ме и ме обвиниха в десетки престъпления, най-тежкото от които беше предателство. На Денди и Леандър завързаха ръцете към краката като на агнета преди заколение. Мрачната тълпа, съставена само от мъже, ме подложи на по-малко унижение, като завърза само ръцете ми с въже.