Грег Беър - Преместването на Марс

Отначало милионите марсианци дори не можаха да осъзнаят напълно какво точно се случва с тях. Никой не можеше да обхване с мисълта си идеята за толкова масивна сила, за толкова могъща конспирация, които да са способни да откъснат планетата от прегръдката на Старото слънце. Докато реалността полека-лека се просмукваше в съзнанието на хората, разнасяше се като ехо по мрежата, потвърждаваше се от учени и от хора, на които малките общности се доверяваха, недоверието постепенно се замени с шок, след което с възмущение.

Доказателствата за нападението на Земята над Марс изглеждаха прекалено отдалечени от ежедневния живот. Разрушените станции, естествено, бяха замлъкнали, а обезобразените територии, стотиците милиони хектари опърлена земя не изглеждаха чак толкова убедително доказателство за правилността на подобен драстичен ход.

Шокът господстваше в настроенията на хората. Фамилиите взимаха разярени и уплашени решения, които се предаваха по мрежите. Оформяха се комитети за разследване, всеки от които се изпокарваше с останалите. Постепенно тези комитети се превърнаха в заместители на правосъдната система.

Това, което първоначално бе наричано «Бягството», по-късно в устата на хората се превърна в «Отстъплението», след това в «Поражението» и най-накрая в «Срамът». Намериха се хора, които започнаха да говорят, че е можело да останем и да използваме новата си мощ, за да предизвикаме Земята на бой, но вече при определени от нас условия. Със сигурност няколко милиарда от земните жители биха искали да запазят Марс независим, но в рамките на Слънчевата система…

Към всички тези мистерии се прибави и възможно най-лошата възможна и най-силна носталгия.

Републиката, независимо от опитите на оцелялата част от правителството, започваше да се замества с нещо по-лошо от анархия — управлявана от ръководена от емоциите си тълпа неспециализирани, но умели опортюнисти.

Тълпата сама се бе разпръснала по Марс. Марс бе намерил своя глас и сега пищеше от болка.

Първото по-значително марсотресение стана на юг от Аскреус. Три станции бяха унищожени, а една се разцепи на две части от образувалата се между Аскреус и Павонис пукнатина. Пукнатината, която в по-късните години получи наименованието Цепнатината Ню Тарсис — за четири седмици се разшири от няколкометров ров до над хилядакилометрова пропаст. Из цялата планета се разпростря ехото от това ново разпъване на кората. Марс зазвъня като ударен с всичка сила гонг.

В Преамбюл групата ареолози, ръководена от обезумелия от мъка и вдъхновен до краен предел Фауд Абди, се опита да изчисли траекторията на новата марсианска тектоника без сателити, разчитайки единствено на докладите, изпратени по мрежата. Само че и самата комуникационна мрежа бе разбита, част от линиите бяха неизползваеми — разрушени, поправени и наново разрушени. Необходимите наноресурси надхвърляха възможностите ни.

Доброволни отряди излитаха със совалки от Кайбаб и преминаваха над Маринерис, за да опишат промените. Зареждаха продукти и гориво от оцелелите станции, които имаха желание да ни сътрудничат, и продължаваха през възвишенията Тарсис. Не беше изключение издигане на повърхността на десетки метри над предишното ниво. На някои места беше регистрирано и издигане със стотици метри. Някои предричаха, че възвишенията Тарсис ще потънат след един век по старото летоброене.

Марс правеше обиколка около новото слънце за 302 дни.

На обратната страна на Марс се появиха тесни и прави хребети, дълги хиляди километри и свързани един с друг в огромни дъги, които приличаха на замръзнали и вкаменени вълни. На много станции съществуваше опасност за тунелите и населението се евакуираше.

Плановете на Уокслър за извънредни ситуации се прилагаха, но често твърде късно. За това разбира се обвиняваха мен. Да предприема такава крайна мярка за Марс, без предварително разработен план, беше непростим гаф. Всички смятаха, че квалификацията «престъпление» не е преувеличена.

По мое нареждане оцелелите Олимпийци разглобиха откъсваните и ги складираха на сигурно място далеч от Кайбаб. При пренасянето някои от частите бяха иззети от различни фракции, които ги обявиха за своя собственост. Слава Богу, никоя от фракциите не можеше да ги използва, защото нямаха необходимите умения. Дори когато ги заплашваха, Олимпийците мълчаха.

Някои от тях бяха вкарани в затвора.

През по-голямата част от времето летях от станция на станция, обикалях поразените зони и при срещата си с враждебните комитети се мъчех да постигна примирие. Всеки от марсианците беше бежанец, дори и ако около себе си виждаше четирите познати стени от миналото.