Грег Беър: Преместването на Марс

Седнахме зад масата й, направена от едно сухо листо на мостово дърво, близо до прозореца, от който се виждаше голямата кафяво-червеникава долина. Хапнахме плодове от мостово дърво: това като че ли беше първия път, когато вкусвах подобен деликатес, ценен доста скъпичко на пазара. Мейджъмдар ни говореше ентусиазирано нещо за «майките» и как през последните двайсет години те най-накрая ни били показали някои от многобройните си потомци. Някои от тези потомци растяха в градината пред къщата й.

Франклин слушаше разговора ни с удовлетворен поглед, след което се включи в него. Той издърпа една пръчка за рисуване от джоба си, пълен с парченца хартия и моливи, и скицира във въздуха с дебели оранжеви линии множество организми, известни ни само по вкаменелостите, които бяхме откривали: «плъзгащи се пчели», «пясъчни пухчета», «бягащи възли» и така нататък. След това, с абсолютно същия ентусиазъм, той скицира една серия безсмислени драскулки, които нямаха никаква форма.

— Понякога разбирам какво се опитва да постигне Чарлз — обади се Мейджъмдар, следвайки с пръст драскулките във въздуха. — Това тук са белезите на генетичното разнообразие. Поне така смятам. «Майките» в момента произвеждат на бял свят само най-непретенциозните създания. Предполагам, че запазват най-добрите си «деца» за резерва — в случай че решат да се върнат към старите мъртви дни. Много заинтригуващо, Чарлз.

Франклин се усмихна и прибра пръчката за рисуване в джоба си.

Докато хапвахме, майка ми разказа на Мейджъмдар, че Съветът на губернаторите е одобрил издигането на монумент, на който щели да бъдат тя, първият президент Ти Сандра Ерзул и Олимпийците. Монументът щял да представлява група от стоманени и бронзови статуи, под които щяло да има табелка.

Касея отначало се натъжи, след това се раздразни.

— Не ми трябва излишна популярност — каза тя. — Хората ми дадоха моите градини. Те са ми напълно достатъчни. Вече не обвинявам никого.

— Те отнеха свободата ти за цели десет години — възрази майка ми, — Дължим ти много.

— Ние бяхме тези, които им отнехме всичко, което те някога бяха познавали, и не им оставихме никаква възможност. Отказах да проведа референдум.

— Сега гледаме малко по-различно на тези неща — обади се баща ми.

— Не искам никаква статуя — настоя Мейджъмдар. — Знаете ли, много ми се иска вие — президентите — да спрете да идвате тук и да ми се извинявате. Знаете ли какво наистина бих оценила? Би ми се искало да изведа прекрасната ви дъщеря навън и двете с нея да се поразходим из градината.

— Из цялата ли? — възкликна баща ми. Резерватът се простираше на милион хектара — невъзможно разстояние за един трактор.

— Само из парцела, за който се грижа — успокои го Мейджъмдар.

И тя наистина ме изведе на специална разходка, като се грижеше за мен като за своя внучка. Когато след известно време спря трактора до един акведукт, в очите й сияеше триумфален блясък. Херметизирахме шлемовете си и излязохме навън. Заразглеждахме огромните тъмночервени венчелистчета на цветята, които бяха колкото широки, толкова и високи, скупчени на туфи по дължината на едно стебло, простиращо се на около трийсетина метра нагоре към синьо-черното небе. Колосално големите стъкловидни, запълнени с течност гроздове се точеха по ридовете, дълбоките долини и могилките като кабели под някакъв мост. Един напълно израснал възрастен човек би могъл преспокойно да мине през тях, ако гъстият им лепкав сок бе предварително източен.

— Съпругът ми и аз бяхме първите, които видяхме най-ранните признаци, че животът на Марс се завръща — обади се Мейджъмдар.

— Знам — отвърнах аз (нали си бях многознайка…). — В училище са ни говорили за това.

— Колко любезно от тяхна страна. Чела ли си книгата ми?

— Естествено!

Тя се огледа наоколо, поклащайки бавно глава.

— Прекрасни цветя, само че в по-голямата си част безплодни. Липсват им услугите на «плъзгащите се пчели»… Но са красиви, нали?

Отвърнах, че според мен са направо приказни.

— Е, роботите опрашват по няколко от тях всяка година, пък и ми разрешиха да събирам плодовете им, да ги продавам и да ям които си искам от тях. Един ми стига за цяла година.

Касея ме отведе до едно високо стебло и постави облечената ми в ръкавица ръка върху плътната му тъмнозелена повърхност.

— Ето нещо, над което си струва да се замислиш — каза тя. — Предполагам, че знаеш: тези тук са на половин милиард години и независимо от това са, така да се каже, бебета.