Грег Беър - Преместването на Марс

Боботенето и тътенът се бяха превърнали в слабо потреперване, което почти не се усещаше през уплътнението на стола. Вече не бяхме на старото си място и Земята бе изпуснала целта си.

— Чарлз, как си? — попитах го аз.

— Доста добре — отвърна той. — «Куантум Лоджик» леко се поизплаши. Да променяш правилата на играта изглежда привлекателно. Също като секса. На място като това той се почувства у дома си.

— Не му позволявай да си определя срещи — пошегувах се аз. Страховитостта на онова, което можеше да се случи, внезапно се стопи в обзелото ме лекомислено настроение.

— Според мен се справихме идеално — заяви Чарлз. Премигнах, отвърнах поглед от проекциите и го видях, отпуснат назад. Очите му бяха притворени, а дъхът му излизаше накъсано.

Нещо докосна ръката ми. Извърнах глава на другата страна и ме заля облекчение. Сълзите потекоха по бузите ми. Вдигнах ръка и я протегнах нагоре.

До мен стоеше Ти Сандра. Изглеждаше в отлично здраве, отново бе напълняла до обичайното си тегло, а по лицето й се четеше огромна радост и гордост. Беше облечена в най-крещящата и безвкусна рокля, която бе открила в гардероба си, обшита с безброй дребни стъклени мъниста. Тя докосна ръката ми леко като полъх на вятъра.

— Справи се — казах аз. — Господи, колко е хубаво, че те виждам!

— Напредваме. Вече сме на петдесет милиона двеста и петдесет хиляди километра по орбитата на Марс — пропя Хергешаймер.

Ти Сандра поклати глава, продължавайки да ме гледа с гордост и любов. Лекотата на докосването й ме изуми.

— Сега ще е първият голям скок — обади се Стивън. — Чарлз?

— Готов съм — отвърна Чарлз.

Бях извърнала глава към гласа на Стивън, Когато отново погледнах нагоре, Ти Сандра естествено не беше там, но усещането за ръката й, лежаща върху рамото ми, остана.

Наместих се пак назад. Устата ми беше суха като шепа пясък. Оставих проекциите отново да напълнят очите ми.

— Успяхме да наваксаме закъснението — обади се Чарлз. — Само че, както изглежда, ти, аз, «Куантум Лоджик» и преводачът имаме да изпратим още данни към централната система. Това май ще ни остави задълго извън статуквото.

Статукво. Нещата такива, каквито са. Всички неща, които съзнанието ни помни от детството. Роден дом, родна почва, родни правила.

— Прекалено дълго дори за «Куантум Лоджик» — кимнах аз.

— Така е — потвърди Чарлз.

— Изкушения.

Чарлз се разкикоти.

— И на теб ли ти се струва опасно?

— Можеш да се обзаложиш.

— Също както при секса.

— Много по-зле, скъпа Касея — отвърна той. — Тук съм с «Куантум Лоджик», опитвам се да го овладея, за да не се отвлече и усещам по-голямата част от онова, което чувства и той.

— Веднъж ми беше казал, че искаш да разбереш всичко — напомних му аз.

— Да, спомням си.

— И на мен ми се иска да се поразвъртя.

— Ако можехме да си играем с вечността — въздъхна Чарлз, — вероятно щяхме да научим как да си направим вселена. Ти и аз.

— Само че ти каза, че не е останало време.

— Вечността означава липса на време. Безкрайност без време. Пръстен от ярко и безкрайно теоретизиране. Вечната игра.

Леандър се намеси:

— Работиш ли още, Чарлз?

— Целият съм затънал в работа — отвърна Чарлз. — Искаш ли да ти докладвам?

— Поне не ни оставяй да гадаем, Чарлз — примоли се Леандър.

— «Куантум Лоджик» привърши с оценката на планетата и местоположението й. В момента подготвя докладите. Не ни обръщай внимание, Стивън.

— Не се бъркай прекалено много в съзнанието й, Чарлз. Нуждаем се от нея, след като всичко това свърши.

— Този път ще видиш нещо различно — обърна се към мен Чарлз. Гласът му бе спаднал по-ниско и от шепот. Интимността между съпруг и съпруга; интимността на двама млади богове. — Според мен това ще бъде част от по-дългото познанство на «Куантум Лоджик» с по-голямата система. Той ще прецени най-високото ниво на дескрипторите, дори може би над тези, които в действителност работят…

— Неизползваните дескриптори — казах аз.

— Или такива, които в момента са не се използват — кимна той. — Дескриптори на неща, които са съществували някога или биха могли да съществуват. Или нито едното от двете. Начални или крайни.

— Колко време остава до преместването? — попита Леандър.

— Четири минути — отвърна Чарлз.

— Земята може да установи новото ни местоположение и да започне пак — предупреди Леандър.

— Да вървят по дяволите — махна с ръка Чарлз. Видях, че се усмихва; мъж, яхнал добър кон и яздещ, уверен в собствените си сили. Само че след няколко минути този кон изведнъж щеше да стане непоносимо великолепен.