Грег Беър - Преместването на Марс

Всички се изнесоха с всъдеходи към една жп линия, оцеляла като по чудо.

— Вероятно сте доста смела, щом сте дошла чак дотук — каза Чарлз. — Предполагам, не вярвате на глупостите, че има бомба, нали?

Жената свали шлема си и се усмихна хищно.

— Предполагам, че няма. Не ни казаха, че сте тук. Вероятно не ви харесват по някаква причина. Колко души сте?

— Деветдесет.

— Преди евакуацията изгониха репортерите. Видях ви по «ЛитВид». Май пресконференцията не се разви съвсем според очакванията им. Та къде са останалите?

Заведохме я до трапезарията. Всички, които бяха изпратени да изследват тунелите, незабавно бяха повикани.

Адвокатката застана в средата на залата, като непрекъснато задаваше и отговаряше на най-различни въпроси.

— Предполагам, че съм първият адвокат, пристигнал тук. Първо, името ми е Мария Санчес Окоа. Независим адвокат съм и съм наета от ОМ «Григио» от Тарсис.

Фелиция излезе крачка напред.

— Това е моята фамилия — възкликна тя. Още двама младежи пристъпиха напред.

— Радвам се да ви видя — продължи Мария Санчес Окоа. — Фамилията се тревожи за вас. Искам да запиша имената ви, за да докладвам, че всички сте в безопасност.

— Всъщност какво точно се случи? — попита Даян. — Толкова съм объркана.

Останалите я подкрепиха.

— Какво става с Гретъл и Шон? — попитах аз, като прекъснах всеобщото бърборене.

— Били са ескортирани от охраната на университета до окръжния полицейски участък на Синай вчера сутринта, и то доста рано. И двамата са били ранени, но не мога да ви кажа до каква степен. Според университета нараняванията им били причинени от самите тях.

— Живи ли са? — продължих да я разпитвам.

— Поне така предполагам. В момента са в болницата на Таймс Ривър Каньон.

Мария Санчес Окоа започна да записва имената ни. Погледнах вдясно и видях Чарлз, който бе застанал до мен.

Той ми се усмихна. Върнах му усмивката и сложих ръка върху рамото му.

— Не би ли могъл някой от вас да излезе навън и да изстреля това по комуникационния сателит? Благодарение на вас, момчета, не са останали здрави кабели.

Мария Санчес Окоа даде компютърната си гривна на един от нас, който се запъти към стъкления покрив на горните нива на университета, където се помещаваше администрацията.

— Така. Сега, ако искате, бих могла да ви поразкажа това-онова, понеже предполагам, че не сте чули кой знае какво.

— Нищо, което да ни върши работа — потвърди Оливър.

— Аха. Хич не ми се иска да ви го казвам, но едва ли ще успеете да постигнете нещо съществено със сегашните си действия. Държите се като активисти на Парижката комуна. Правителството на централистите преди месеци постави свои собствени бомби — политически и легални, които експлодираха преди два дена. Положението е много лошо, момчета, и в това се крие обяснението защо закъснях, докато стигна до вас. С конституционния ред е свършено. Централистите подадоха оставка и спешно бе извикано старото чартистко правителство на ОМ.

Битката бе привършила. Само че нашата роля бе незначителна.

Мария Санчес Окоа продължи:

— Вие, приятелчета, сте повредили университетско имущество, нарушили сте всеки един закон на Марс, за който се сещам, и сте в доста сериозна опасност. И за какво бе цялата тази работа?

За щастие, по всяка вероятност това едва ли ще стане причина да лежите по затворите. Подочух, че бившите активисти на централистите бягат от планетата като плъхове от потъващ кораб… и в това число по всяка вероятност са включени Конър и Добъл. Едва ли има разумен човек, който би седнал да ви съди по законите, написани и приети от централистите.

— Какво са направили засега? — попита Чарлз.

— Никой не е сигурен за всичко, което са извършили, но изглежда, че правителството е направило постъпки до Земята да се включи в управлението на Марс, взели са рушвет от Обединените множества на Пояса и са им предоставили правото да разкопават и изследват Хелас…

Всички рязко си поехме въздух. А ние си мислехме, че ние сме радикално настроените.

— … и планират да национализират всички ОМ до края на годината.

Всички мълчахме вцепенено.

Останахме в старите общежития, докато охрана от ОМ «Гори-Марс» не провери целия университет. Бяха построени нови жп линии, влаковете тръгнаха и повечето от нас се разотидоха по домовете си. Аз, Оливър, Фелиция и Чарлз останахме. Вече започвах да си мисля, че Чарлз иска да бъде близо до мен.

Срещнах се със семейството си на гарата два дни след като ни пуснаха. Дойдоха баща ми, майка ми и по-големият ми брат Стан. Родителите ми изглеждаха потресени както от страх, така и от ярост. Баща ми каза (доста несигурно), че съм нарушила най-свещените му принципи, като съм се присъединила към радикалите. Опитах се да му обясня защо бях постъпила така, само че той упорито отказваше да разбере. Нямаше нищо за чудене: и аз самата не бях наясно със себе си.