Грег Беър - Преместването на Марс

Стан, който постоянно се смущаваше от настроенията и действията на малката си сестра, просто стоеше встрани с лека усмивка. Тази усмивка ми напомни за Чарлз.

Чарлз, Оливър, Фелиция и аз си купихме билети от автомата и тръгнахме през перона на депото на МУС. Всички се чувствахме като хора извън закона или поне като парии.

Беше късно сутринта и със същия влак, с който ние щяхме да заминаваме, пристигнаха няколко десетки служители на университета, облечени в униформените цветове — сиво и кафяво. Те стояха неподвижно на перона, стиснали чантичките си в очакване да дойде университетският им ескорт, и от време на време ни хвърляха по някой изпълнен с подозрение поглед.

Персоналът на гарата не знаеше, че ние сме част от групичката, повредила линията на МУС, но го подозираше. Прави чест на железниците, че не нарушиха хартата и не отказаха да ни обслужат.

Четиримата седнахме в най-задния вагон. Останалата част от влака бе празна.

През 2171 година Марс бе опасан с петстотин хиляди километра релси. Всяка следваща година роботите добавяха все нови и нови. Влаковете бяха най-приятния начин за пътуване — просто си седиш удобно и наблюдаваш как сребристите стоножки плавно се носят няколко милиметра над дебелите черни релси, ускорявайки всеки няколко секунди и достигайки скорости от неколкостотин километра в час. Обичах да гледам как обширните каменисти равнини преминават покрай прозорците, да виждам как огромните облаци прах обхождат плавно влака, докато вентилаторите в предната част на локомотива разчистват релсите.

Въпреки това обаче пътуването до болницата на Таймс Ривър Каньон въобще не ми се понрави.

Не че имаше какво толкова да си кажем. Просто останките от групата на протестиралите ни бе избрала, за да отидем на посещение при Гретъл и Шон.

Тръгнахме от гарата на МУС точно на обяд. Усетихме как силата на ускорението ни притиска в седалките и почувствахме почти приспивното вибриране на шасито. Само след няколко минути вече бяхме достигнали скорост от 300 км/ч и огромното плато пред нас се обагри в мътна охра. Бях седнала на мястото до прозореца, наблюдавах пейзажа и се питах къде съм в действителност и коя съм.

Чарлз бе седнал на мястото до мен, но за щастие не беше много словоохотлив. Откакто баща ми бе изнесъл строгата си лекция, се чувствах странно пуста… или дори още по-зле. Дните бездействие ме бяха изтощили не по-малко успешно от усилена работа.

Оливър се опита да наруши неловкото мълчание и предложи да играем на думи. Фелиция поклати глава. Чарлз ми хвърли бегъл поглед, отгатна, че нямам настроение за игрички, и предложи да отложим за по-късно. Оливър сви рамене и впи поглед в компютърната си гривна, за да изгледа последните новини по «ЛитВид».

Подремнах малко. След известно време усетих как Чарлз нежно докосва рамото ми. Влакът забавяше скорост.

— Постоянно ме будиш — измърморих аз.

— А ти постоянно проспиваш скучните части — отвърна той.

— Ти си толкова отвратително приятен… знаеш ли това?

— Извинявай. — Лицето му посърна.

— Между другото, защо постоянно ме… — щях да кажа «следваш», само че не можех да подплатя обвиненията си с никакви доказателства. Влакът съвсем забави ход и в момента бавно се приплъзваше в депото на Таймс Ривър. Небето навън бе тъмнокафяво и черно в зенита. Млечният път висеше над високите стени на каньона, сякаш искаше да запълни древния канал.

— Според мен ти си интересна личност — обърна се към мен Чарлз, докато откопчаваше предпазния си колан и пристъпваше в пътеката между седалките.

Поклатих глава и поведох останалите към предния въздушен шлюз.

— Ние сме в стрес — промърморих.

— Всичко е наред — успокои ме Чарлз.

Фелиция ни погледна със слисана усмивка.

В чакалнята на болницата се натъкнахме на някакъв млад и надъхан държавен защитник, който размаха под носа ни купища документи за изписване.

— На кое правителство ги изпращате? — попита невинно Оливър. Униформата на мъжа имаше подозрително пусти участъци. Дори по местата, откъдето бяха махнати старите емблеми, още си личаха конците.

— Има ли значение? — сопна се той. — Вие сте от МУС, нали така? Приятели и колеги на пациентите?

— Приятели-състуденти — отвърна Фелиция.

— Така. А сега ме изслушайте. Длъжен съм да ви прочета това, в случай че на някой от вас му хрумне блестящата идея да звънне на «ЛитВид». «Областта Таймс Ривър нито оправдава, нито обвинява тези пациенти за действията, предприети от тях. Ние следваме написаното в историческата Марсианска харта и лекуваме всякакви пациенти, без да вземаме предвид обстоятелствата на момента или тяхната политическа принадлежност.» Край на проповедта. Амин.