Грег Беър - Преместването на Марс

— Добре ли си? — попита той.

Изправих се и се огледах наоколо. Светлините все още бяха доста слаби, но дори и така се виждаше, че пазачите си бяха отишли.

— Добре съм. Просто съм уморена — отвърнах аз и преглътнах. Гърлото ми гореше. Усещах как подутините ужасно ме сърбят. — Къде са ни храната и водата?

— Не мисля, че някой ще се сети да ни донесе, освен ако ние самите не се погрижим.

Станах на крака и се протегнах.

— Всичко с теб наред ли е? — попитах го, като докоснах съвсем леко бузите му.

— Маската ми не беше съвсем в ред — отвърна той. — Но иначе съм добре. С очите ми поне всичко е наред. И ти изглеждаш добре.

— Чувствам се отвратително. Къде са пазачите?

— По всяка вероятност се опитват да се махнат оттук по всички възможни начини.

— Защо?

Той вдигна ръце.

— Не знам. Изнизаха се преди около половин час.

Приближиха се Оливър Пескин и Даян. Клекнахме и започнахме да се съвещаваме шепнешком. Фелиция също се събуди и ръгна Чао в ребрата.

— Какво стана с Шон? — попита Даян.

— Тъкмо поставяше един от зарядите, когато той избухна — отвърна Чарлз. — Казват, че го е взривил нарочно.

— Той не би направил нещо от този род — възрази Фелиция. Лицето й се изкриви от отвращение.

— А Гретъл свали маската си — обадих се аз.

— Това е лудост — възкликна Чарлз.

— Е, тя си имаше причини — измърмори Чао.

— Както и да е — продължи Даян, — трябват ни водачи.

— Едва ли ще се наложи да оставаме тук кой знае колко още — каза Оливър.

— Оливър е прав. Охраната я няма. Нещо се е променило — подкрепи го Чарлз.

— Трябва да се държим заедно — настоя Даян.

— Ако въобще нещо се е променило, би трябвало да се е променило в наша полза — отбеляза Оливър. — Просто нещата няма как да станат по-лоши от това.

— Така или иначе ни трябват лидери — заявих аз. — Трябва да събудим хората и да видим те какво мислят по въпроса.

— Ами ако сме спечелили? — попита Фелиция. — Какво ще правим тогава?

— Ще разберем какво точно сме спечелили и защо — отвърна Чарлз.

Изследвахме тунелите под трапезарията и успяхме да стигнем до старите общежития. Всички те вече бяха празни. Открихме неколцина робота-бачкатори, които си вършеха работата по поддръжка на системите, но не видяхме нито един човек. След около час търсене вече взехме да се тревожим — струваше ни се, че всички хора са изчезнали.

Започнахме системно да проучваме горните нива на целия университет, като докладвахме какво сме открили един на друг по локалните канали за връзка. Чарлз доброволно предложи да дойде с мен. Поехме по северните тунели, които бяха по-близо до аварийните шахти и по-далеч от стаите на администрацията. В тунелите бе доста тъмно, но поне беше топло. Въздухът миришеше на застояло, но затова пък беше годен за дишане. Стъпките ни отекваха глухо в пустите зали. Целият университет като че ли се намираше в състояние на аварийно пестене на енергия.

Чарлз вървеше на една крачка пред мен. Наблюдавах го отблизо и се чудех защо иска да се държи така приятелски с мен, когато не му бях дала кой знае какви надежди.

През повечето време вървяхме мълчаливо и просто наблюдавахме очевидното. Веднъж се опитахме да се разделим, за да изследваме различни тунели, но след това се събрахме отново. В общи линии се движехме на юг, в очакване да срещнем други студенти.

Тъкмо изследвахме един мрачен коридор, свързващ старите общежития със сравнително по-новите тунели на МУС, когато изведнъж проблесна светлина от фенерче. Замръзнахме по местата си. Пред нас изникна жена, облечена в професионален скафандър, който определено ней беше по мярка. Тя светна с фенерчето си право в очите ни.

— От персонала на университета ли сте? — попита ни тя.

— Не, дявол да го вземе. Коя сте вие? — попита на свой ред Чарлз.

— Адвокат съм — отвърна тя. — Извинете ме за откраднатия скафандър. Долетях през страхотна буря буквално преди около половин час. Приземих се по време на едно затишие и открих няколко от тези скафандри близо до въздушните шлюзове. Там ми казаха, че тук няма въздух, годен за дишане.

— Кой ви каза това?

— Последният от тези, които бяха навън. И той страшно бързаше. Добре ли сте?

— Всичко е наред — успокоих я. — Къде са останалите?

Адвокатката вдигна прозорчето на шлема си и подсмръкна шумно.

— Простете. Носът ми страшно мрази прах и пясък. Както и да е. Университетът бе евакуиран преди около седем часа. Казаха, че имало заплаха за поставена бомба. Според официалната версия шепа архаици отровили въздуха и поставили няколко заряда в стаите на администрацията.