Грег Беър - Преместването на Марс

— Моля? — не разбрах аз, все още заслушана в гласа на подобрението си.

— Най-голямата опасност е от изтичане на информация към Земята. Те могат да предприемат действия дори и при най-малкия намек за това, че кроим нещо тайно от тях.

— Права си — кимнах. Засега щях да я оставя да мисли вместо мен, да я оставя да покрие проблема изцяло.

— Ще се наложи здравата да поработим — добави тя.

— Двайсетина специалисти, не повече — уточних аз. — И ще се нуждаем от място, където да се събираме и да сме в безопасност.

— Това е толкова безопасно място, колкото и останалите — заяви Лий Уокър.

— Добре. — Внезапно се изплаших до смърт при мисълта, че ще трябва да остана в същата тази стая, където научих новината за смъртта на Иля. — Попитай Олимпийците какво ще им е необходимо, за да построят няколко огромни двигателя. Попитай ги и кога ще могат да са готови.

— Ще те събудя след около осем часа — каза тя и излезе.

Затворих очи.

Когато мъката ме заля изцяло, стиснах здраво клепачи, докато не ме заболя, опитвайки се да задържа сълзите си и да не изгубя контрол над себе си. Не можех да приема новината. Все още не можех да повярвам, че това е истина. Възрастните разсъждения изобщо не помагаха при тази нужда, разпростряла се върху всичко, останало у мен от детето, което бях някога. Пред очите ми непрестанно се мержелееше лицето на майка ми, която си бе отишла преди всичко това да започне; изгубена за мен, изгубена и за баща ми. Не можех да нося постоянно в себе си мъката на баща ми, също както не можех да се отърва и от своята собствена. Не можех да си припомня ясно и с подробности лицето на Иля. Взех компютъра си и се разтърсих за подходяща снимка и ето го, да, тук беше, усмихнат над една «майка» в Сайан Сълси, а ето го тук пък в деня на сватбата ни, явно чувствайки се доста неудобно в официален костюм…

Сега ми се струваше, че никога не му бях обяснявала точно колко много го обичам и се нуждая от него. Ругаех се яростно за това, че бях толкова стисната на думи и прояви на чувства към хората, които обичах.

Потърках злостно очи. Вътрешностите ми бяха като нагорещена и набръчкана гума. Помислих си дали да не извикам някой от медицинските роботи и да го помоля да ми сложи някаква успокоителна инжекция. Казах си, че не мога да позволя емоциите ми да изместят официалните ми задължения. Само че не бях вземала транквиланти тогава, когато умря майка ми, нямаше да го направя и сега.

Насилих тялото си да се отпусне и да почине малко. Не след дълго изведнъж, без предупреждение, пропаднах в бездната на съня, сякаш в главата ми някакво бушонче внезапно бе изгърмяло. Осемте часа минаха неусетно.

— Ще се наложи да остана тук поне още три седмици — каза Ти Сандра, позволявайки ми да я видя само от раменете нагоре. Изглеждаше бледа, но оживена както винаги. Току-що се бе подложила на масивна реконструкция на тялото — три дена в безсъзнание и предоставена изцяло на милостта на лекуващите я доктори. Приех обаждането й в малкия си офис в Кайбаб. Бях направо скапана от постоянните конференции и съвещания. Бюрото ми бе затрупано с кубчетата на електронните бележници, съдържащи в паметта си проектите на станцията и отчетите на производители, архитекти и пилоти на кораби.

— Успях някак си да убедя докторите да ме преместят в Мени Хилс — продължи Ти Сандра. — Ще ме откарат със совалка днес следобед. Там вече ще мога да се срещам с посетители и да ходя (в инвалидна количка, естествено) на събранията на комитета… Поне с тази част от работата ще мога да се справя.

— Това наистина е значително облекчение — кимнах аз и преместих образа й с няколко сантиметра встрани, за да освободя място за току-що пристигащите доклади от службите за сигурност на Пойнт Уан.

— Очевидно няма да бъда в състояние да дойда в Кайбаб. Ще ти се наложи за известно време сама да осъществяваш нашия малък проект.

— Осъществяването му вече започна — отвърнах аз.

— Гласът ти като че ли е спокоен, Каси.

— Продължавам напред и напред — свих рамене. Никога не бях успявала да прикрия чувствата си пред Ти Сандра. Честно казано, миналата седмица, когато научих за смъртта на Иля, се бях превърнала направо в автомат. И това може би беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Нямаш време да се потопиш в скръбта си, нямаш време да съзерцаваш бъдещето, което евентуално ще настъпи след няколко кратки седмици, само списък със задачи, които ти отнемат минимум по осемнайсет-двайсет часа на ден… и няколко ужасни минути, преди пълното изтощение да те тласне в съня.