Грег Беър - Преместването на Марс

Фобос се появи в небето над Земята в широка елиптична орбита под наклон от трийсет градуса спрямо екватора с перигей [19] Перигей — точката от орбитата на дадено небесно тяло, в която то е на най-малко разстояние от обекта, около който се върти (в случая — Земята); апогей — точката, в която е на най-голямо разстояние от обекта. — Бел. пр. хиляда километра и апогей седем хиляди.

Ярката му повърхност, която бързо помътняваше и изчезваше, промени статуквото така, както нищо друго не би могло. Беше станало ясно, че Марс може да хвърля луни върху Земята. Казано по стратегически, стрелката на везните вече клонеше на наша страна.

Земята не знаеше, че на Фобос едва се зараждаше необходимото оборудване, както и необходимите личности, способни да се справят с тази сила. А обикновено онова, което не знаеха, отслабваше силите им.

Затова пък онова, което Земята щеше скоро да научи (или да се досети за него), определено можеше да отслаби нашите сили.

Резултатите от всичко това станаха ясни след шест часа. Земните сателити в орбита около Марс се саморазрушиха, като осеяха небето с миниатюрни червени прашинки. От Земята ни увериха, че по този начин не са засявани скакалци; нашето объркване и нашата слабост за момента ни принудиха да приемем твърдението им за чиста монета. Марс отново оживяваше; потоците данни потичаха.

Комуникационните мрежи, построени от любители в предишните дни, бяха организирани, оправени и подготвени за по-нататъшна експлоатация. Правехме всичко възможно, за да не се озовем отново в подобно положение.

Из станциите по цял Марс инженерите подготвяха по-прости и по-елементарни, но в замяна на това по-надеждни комуникации. По този начин се връщахме с петдесет години назад, но поне можехме да бъдем сигурни, че ще дишаме, ще пием чиста и прясна вода и повече няма да ставаме свидетели на ужаса, който следваше взривяването на тунелите.

Марс започваше да брои дадените жертви. Всички страхотии, съпътстващи този процес, бяха предавани по мрежите из цялата Тройка. По този начин (поне засега) успявахме да противодействаме на тактиката на Земята.

Алис Едно и Две бяха сред дадените жертви. Половината от мислителите на високо ниво не можеха да бъдат реактивирани. Паметта им бе напълно унищожена. Частички от личностите им можеха да бъдат събрани оттук-оттам от други мислители, но същността — душата на мислителя — беше безвъзвратно загубена. Нямах време да ги оплаквам, понеже имаше много повече хора, за които да скърбя. А пък и ако започнех да скърбя, сигурно никога нямаше да мога да спра. Затова продължих да чакам вест от Иля и Ти Сандра.

Два дни совалки и влакове правеха непрекъснати курсове до новата столица, водейки магистрати и юристи, които горяха от желание да потвърдят наново независимостта и самото право на съществуване на Републиката; носейки чисто нова екипировка и експерти, твърдо решени да прочистят планетата от земното замърсяване.

Цели два дни аз бях действащ президент, като прекрасно знаех, че длъжността ми е само временна. Вярвах, но не знаех със сигурност, че Ти Сандра е жива и е в безопасност някъде. Бях загрижена, че все още не се показва. Не беше в стила й да не поема и най-малкия риск. Политиката изискваше тя да се появи, дори и само за да вдъхне увереност на гражданите на Марс.

Почти не спях, едва намирах време, за да ям и постоянно се местех от станция в станция из цялата Арабия Тера със совалки и влакове, като не прекарвах повече от няколко часа на едно и също място. Изобщо не вярвахме на земните обещания. Веднъж опарени, щяхме още дълго да духаме кашата.

Пет дни след трансфера на Фобос ме поканиха да наблюдавам завръщането му в орбита от една обсерватория в Пасхел Стейшън в близост до Касини Бейсин. Губернаторът на Арабия Тера, Лексис Сиър Камерън, трима от нейните помощници, Денди Брейкър и Лий Уокър стояха до мен. Бяхме покрити с огромен пластмасов купол. Вдигнахме наздравица с чаши шампанско, като този път гледахме на изток.

— Страшно ми се иска да знаех какво означава всичко това — изрече губернатор Камерън.

— Повярвайте ми — и на мен — въздъхнах аз.

— Според мен това означава, че повече никога няма да ни се наложи да молим за милостиня — обади се Лий Уокър.

Усмихнах се, но не можех да споделя оптимизма й. Нашият триумф щеше да бъде доста краткотраен.

— Трийсет секунди — обяви Лий Уокър.

Изчакахме. Дори не можех да мисля — толкова бях изтощена. Нуждаех се от пълно прочистване на тялото. По дяволите, чувствах се така, сякаш се нуждаех от подмяна на цялото тяло.