Грег Беър - Преместването на Марс

Изправихме се до един парапет, откъдето се виждаха Мени Хилс, обкръжени от Скиапарели Бейсин, двайсет метра над червеникавокафявата повърхност. Изгладени от времето потоци лава се простираха на километри наоколо. Въздухът беше студен и неподвижен, а тишината бе всепоглъщаща. Не бяхме включили радиостанциите в скафандрите си, понеже се страхувахме, че по този начин ще привлечем вниманието на потенциални атентатори. Земните кораби биха могли да засекат радиосигналите от практически всякакво разстояние и да направят с нас каквото си поискат.

Вдигнах ръце с изненада и объркване. Чудех се, на какво, за Бога, ставах свидетел. Беше чиста случайност, че извърнах поглед на запад и видях Фобос, който бе изгрял преди един час. След още четири часа щеше да залезе на изток. Погледнах го и усетих как вратът ми се стяга, а очите ми се навлажняваха.

Чарлз бе казал, че отива да се срещне с някакъв човек относно «страшното куче». Не знаех какво точно възнамерява да прави, но усетих как някакво безнадеждно желание, някакво диво очакване преминава покрай мен, през мен и ме преобръща изцяло. Въображението ми изведнъж се превърна в убеденост. Всичко пасваше. «Меркурий» можеше да ги закара там, и хора, и екипировка, и мислители, а Чарлз беше именно такъв тип мегаломан, от когото човек би могъл да очаква подобна идея. Явно, наистина му бе хрумнало подобно нещо и след това тихомълком го бе предложил на Ти Сандра.

Започнах да говоря, но осъзнах, че никой нямаше да ме чуе. Посочих към сателита. Придърпах Лий Уокър към мен, докоснахме шлемовете си и практически й изкрещях Шекспировата фраза:

— «Да спи зло под камък!» Страх! Страх и ужас, кучетата на войната! Погледни Фобос! За Бога, Лий! Той ще го направи! Той ще го направи!

Тя се отдръпна. Бадемовите й очи примигнаха загрижено, сякаш внезапно бях обезумяла. Засмях се и изхлипах, убедена, че знаех, убедена, че някак си този ужасен товар щеше в най-скоро време да се смъкне от раменете ми. Денди допря шлема си до моя и каза загрижено:

— Нещо не е наред ли, госпожо?

Хванах го за раменете и го обърнах, за да погледне на запад, да види онази позната луна, която толкова често виждахме, откакто сме се родили, онова куче на име Страх, което придружаваше бога на войната [17] Фобос и Деймос, двата сателита на Марс, са наречени така на името на двете кучета, съпровождащи Марс, бога на войната. Имената им означават Страх и Ужас. — Бел. пр. , толкова безвредно и невинно за такова ужасно име, малко и изритано встрани от метеоритите и ранните селения, обикалящо около Марс на всеки седем часа и четирийсет минути на височина шест хиляди километра, ниско и бързо, съпровождано от неговия приятел кучето Ужас.

Лий Уокър, Денди и аз погледнахме на запад. Архитектът стоеше в сянка, без да го е грижа за онова, което ни подлудяваше.

Светъл и окъпан в светлина на фона на осеяното със звезди тъмно небе, Фобос се показа иззад някакъв пухкав леденостуден облак. Той се завъртя призрачно зад неговото прикритие и след това изплува, кристално чист, по-ясен, по-истински и по-отчетлив, отколкото всички останали неща, които бях виждала през живота си. Съсредоточих волята си върху него, като че ли по този начин можех да помогна на Чарлз, сякаш в цялата тази напрегната ситуация бяхме изградили физическа връзка и всеки от нас можеше да знае какво мислеше и вършеше другият. Волята ми се понесе и докосна луната и аз бях наполовина обхваната от ужасено желание.

Фобос изчезна. Нямаше ги облаците, нямаше го и непрогледният прах. Яснотата на тъмносивия обикалящ около Марс камък просто беше изчезнала. Желанието ми вече беше едва ли не болезнено силно. Денди и Лий Уокър обходиха с поглед небето, без да разбират нищо; те не знаеха онова, което знаех аз.

Тогава Лий Уокър се обърна към мен. Очите й се разшириха от ужас. Тя и Денди допряха шлемовете си до моя почти едновременно.

— Да не би да са го взривили? — запита Денди.

— Не — отговорих аз, хлипайки. — Не! Те показаха на Земята на какво сме способни ние!

Двамата все още не можеха да разберат. На мен обаче не ми пукаше. Сред облекчението и възторга си — както и ужаса си за Чарлз — аз ги обичах, сякаш бяха мои собствени деца. Сграбчих ръцете им и изкрещях:

— Отишли са на Фобос и са го преместили! Никога не забравяйте това! Никога! Никога не го забравяйте!

Пред парапета на бъдещата обсерватория направих малък пирует, опрях се на стълба и се взрях в оранжево-червената всеобхватност на басейна. Фобос беше напуснал небето на Марс и аз не знаех кога и дали въобще ще се върне.