Грег Беър - Преместването на Марс

Никой не обърна ни най-малко внимание на това.

Шон Дикинсън не се бе променил кой знае колко от онези времена, когато бяхме заедно в купола. Стойката му беше все така изправена и горда, със скръстени пред гърдите ръце, като командващ парад. Непрекъснато стискаше зъби и си играеше с мускулчетата на челюстите си, не ме изпускаше нито за миг от погледа си и премигна само веднъж за всичките дълги секунди, докато го изучавах с очи.

Срещата се провеждаше в една от наполовина завършените стаи на губернаторите. Във въздуха се носеше натрапчивата миризма на наномая. Докато акумулаторите продължаваха да се държат на положение, сградата щеше да се поддържа сама. Шон Дикинсън се изправи на ръчно издялания от розов мрамор подиум, от който Хенри Смит (ако го изберяха, разбира се) щеше да командва Камарата на губернаторите.

— Преди малко положих клетва като президент на федерална република Марс — започнах. — Да разбирам ли, че вие официално представлявате «Кайлетет»?

— Аз ви познавам — каза насечено, но меко Шон Дикинсън. — Касея Мейджъмдар, нали? Спомняте ли си за нас?

Устните му за миг потрепнаха. Помислих си, че се кани да се усмихне, но вместо това той се извърна и изгледа продължително Гретъл Лафтън. Тя стоеше начело на цялата делегация, която се състоеше от петима мъже и жени, всички до един от «Кайлетет». Всички бяха доста напрегнати, понеже явно осъзнаваха възможността да бъдат обвинени в предателство и измяна, независимо от факта, че принадлежаха към необвързано ОМ. Гретъл се бе източила малко на височина и приличаше на хрътка. Беше облечена в невзрачни дрехи, косата й бе посивяла, но очевидно въобще не се интересуваше как изглежда.

— Спомням си — отвърнах най-накрая аз.

— Заедно преди не чак толкова много години извършихме някои доста смели неща. Някога, спомням си, презирахте централистите.

— Да. А сега съм един от тях.

— Още по-лошо. Сега вие сте държавата.

Никой от двама ни не желаеше по някакъв начин да наруши формалната и ледена рамка на разговора.

— Къде са документите ви? Отказвам да разговарям с вас, докато не се убедя, че имате правомощията, за които претендирате.

Шон Дикинсън заговори отново:

— Разполагаме с необходимите документи. Представляваме група хора от Земята, които в момента контролират значителна част от Марс. Въпросната група не желае самоличността й да бъде разкрита, но ни снабдиха с кодирани идентификатори, които трябва да потвърдят кои сме ние. Въпросните документи бяха проверени на ръка, тъй като компютрите ви, които отговарят за охраната, също както и останалите машини, не функционират.

— Така ли е? — обърнах се към Лий Уокър, която стоеше зад Хенри Смит. Тарек Фиркази влезе в стаята и най-спокойно се настани в едно от креслата.

— Кодовете им съвпадат със земните кодове, съобщени на всички правителства от Тройката — кимна Лий Уокър.

— Долни страхливци — изрекох аз, клатейки глава. — Не се ли боят от собственото си обществено мнение? Това си е жива касапница, напълно незаконен акт.

Шон Дикинсън се усмихна.

— Може ли вече да започнем със сериозната част от разговора? — попита невинно той.

Хвърлих му възможно най-кръвнишкия си поглед. За момента това беше единственото, което можех да направя. Другата възможност, за съжаление неизпълнима, беше да се наведа напред и да му зашлевя шамар.

Избрахме си една маса и седнахме зад нея.

— Упълномощен съм да ви направя предложение.

Посочих с жест Лий Уокър.

— Марс е бил атакуван без основателна причина — заявих. — Да не би «Кайлетет» да помага на агресорите?

Шон леко се приведе напред.

— Републиката — държавата, на която Марс реши да се предаде — разработва много опасни оръжия. Като се вземе предвид политическата ситуация в Тройката (абсолютно миролюбива от около шейсет години насам), това изглежда нехарактерно и доста глупаво.

— Не разработваме никакви оръжия — възразих аз.

— Казаха ми, че въпросните оръжия притежават такава разрушителна сила, каквато нямало нито едно от досега разработваните.

Не виждах причина да продължим да дискутираме темата.

— Споделете предложението си и давайте да приключваме с всичко това.

— Групите, отговорни за действията от последно време, ще премахнат всички блокади върху марсианските бази данни, ако хората, изброени в този компютър… — Той побутна към мен собствения си компютър. Извъртях го, за да мога да погледна монитора му. — … Ако тези хора бъдат предадени лично в моите ръце в срок от седемдесет и два часа. Ще ги приема тук, в Мени Хилс, и ще имам пълната свобода да ги отведа където и да е. Не изключвам вероятността да ги отведа и на Земята.