Грег Беър - Преместването на Марс

— И на мен. Имам предвид, че и аз така се чувствах.

— Но не се отказа.

Поклатих глава.

— Най-ужасното е, че всъщност не вярвам на това — призна тя. — А ти?

Помислих, преди да отговоря, защото исках да бъда абсолютно искрена.

— Аз вярвам.

— Тогава сигурно разбираш какво точно правят.

— Голяма част.

— Завиждам ти. Но аз няма да си сложа подобрение, освен ако ти не поискаш. Мислиш ли, че трябва?

Познавах Ти Сандра и знаех, че постоянно ще я дразни. Тя действаше не толкова според точните факти, а според вътрешното си убеждение.

— Не е необходимо — казах.

— Ще се осланям на теб — предупреди ме тя. — Ако се появят неприятности, ти ще бъдеш моя опора и мой гръб.

— Разбирам.

Ти Сандра погледна през прозореца и за пръв път от началото на пътуването лицето й се успокои и тя въздъхна дълбоко.

— Господи, Касея, можем да направим от Марс рай. Можем да направим всичко, което искаме, за да стане животът по-добър не само за марсианците. Можем да станем богове.

— Все още сме деца.

— Това е клише. Винаги ще бъдем деца. Там някъде сигурно има много по-стари и по-напреднали цивилизации. Те знаят за тези неща и могат да ни научат как да ги използваме разумно.

Поклатих глава със съмнение.

— Не вярваш ли, че има по-велики цивилизации?

— Това е хубава вяра — отговорих. Преди няколко седмици сигурно бих се съгласила с нея.

— Защо вяра? — попита тя.

— Не мога да си представя, че хиляди други знаят това, което знаем ние. Галактиката би приличала на натоварена магистрала. Какво ще можем ние след сто години? Да преместваме планети и да променяме звезди?

Ти Сандра помисли и каза:

— Значи действително мислиш, че сме сами?

— Изглежда ми много вероятно.

— Това е дори по-страшно. И означава, че не можем да се смятаме за деца. Ние сме най-добрите и най-умните.

— Единствените — добавих аз.

Ти Сандра се усмихна и поклати глава.

— Скъпа моя съмишленичке, трябва да ме ободряваш, а не да танцуваш върху бъдещия ми гроб. Може ли да си говорим за нещо по-весело?

Тъкмо щях да й разкажа за инсталираните в Мени Хилс градини, когато тя предупредително вдигна пръст и извади компютъра от джоба си.

— Първо искам да ти дам някои обяснения за «Кайлетет». Пропуснала си по новините някои искания за парцели.

— Така ли?

— Посъветвала съм всички райони да им отказват. Няма причини да не накараме Краун Найджър да се гърчи и да се безпокои, че ще бъде изхвърлен отвсякъде.

— Бихме ли могли напълно да ги отстраним от ресурсите?

— Искаш политически решения, а все още не си избрана.

— Ти очевидно вече си помислила за това.

— Добре де, след изборите, когато всичко се стабилизира, и разбира се, ако ни изберат, ще се отнасяме към дисидентите като с външни сили със своя собствена територия. Правителството обработва исканията на «Кайлетет» и другите ОМ, преценява изгодата и обсъжда данъците и таксите, които трябва да се плащат. Но няма да ги лишаваме от нищо, от което имат нужда.

— Те едва ли имат нужда от парцелите, които искат.

Ти Сандра затвори очи и мрачно се усмихна.

— Губернаторите са подозрителни и без ние да ги подстрекаваме.

— Може би искат да проверят отношенията ни с губернаторите — предположих аз.

— Краун Найджър разполага с по-добри начини за това.

— Така че ние не знаем какво е намислил той. — Аз поне не знам — отговори Ти Сандра.

От няколко седмици не бях чувала нито дума от брат си. За един марсианец, възпитан в странния етикет на фамилиите при прехвърляне към друго ОМ — за смесването на фамилната преданост и бизнес тайните, това не беше нищо обезпокояващо. «Кайлетет» беше в неразбирателство с едно ново и много по-голямо семейство — правителството. Не очаквах от Стан съществена подкрепа, а най-добрият начин за него да не се държи неуместно беше да мълчи.

Но той не бе разговарял и с баща ни. Стан беше грижовен син и се разбираше с него много по-добре от мен. Знаех само, че е добре и че нито той, нито Джейн имат неприятности.

Кампанията поглъщаше цялото ми внимание. Живеех на совалките или в набързо приготвени хотели или пансиони, заобиколена от охраната на Пойнт Уан и от умовете и шаманите на марсианската политика, които бяха наши съветници и бързо напредваха в материята.

Начело на личното ми звено за охрана беше внушителен мъж на име Денди Брейкър [16] Break (англ.) — чупя, троша. — Бел. пр. . Името отговаряше на телосложението му. Имаше широки рамене, огромни ръце с дебели пръсти и късо подстригана светлоруса коса. Денди не изглеждаше на място сред губернаторите и първите хора в републиката. Той почти не се отделяше от мен. За щастие с Иля се разбираха отлично. Денди винаги беше готов да задава въпроси за ареологията, а Иля — да му отговаря.