Грег Беър - Преместването на Марс

Чарлз нареди на Леандър да прекрати експеримента. Той се наведе над контролния панел и графиките изчезнаха.

Търсим начини да увеличим продуктивността — обясни Чарлз. — Бихме могли да превърнем половината от молекулите в огледална материя, но налягането ще предизвика деветдесет процента разрушение, което ще изпари цилиндъра и част от апаратурата и купола.

Зенгер кимна.

— Доколкото можем да съдим оттук, изглежда сте постигнали нещо интересно.

— Един робот ще свали цилиндъра и ще го донесе в лабораторията — заяви Чарлз. — Там ще можете да го разучите от разстояние.

— Значи да разбирам, че няма да го вземем с нас — обади се Кесейрес.

Всички глави се обърнаха към мен.

— Трябва да остане тук — отсякох.

— Много вълнуващо наистина — равно произнесе Зенгер.

Роботът премести цилиндъра в изолационна кутия в дъното на лабораторията. Докато Зенгер и Кесейрес го изучаваха, Чарлз седеше срещу мен в нишата за хранене. Аз разсеяно разбърквах наносупата си.

— Разочарована ли си? — попита ме той.

— Ни най-малко — възразих, с искрен, надявах се, вид. — Не съм очаквала фойерверки.

— Все още ли се възмущаваш от това, което сме направили?

— Никога не съм се възмущавала.

— Да — въздъхна Чарлз, — но нещата ще стават само по-лоши.

— Каза същото още преди години — напомних му аз.

— И не бях ли прав?

— Прав беше — съгласих се.

Той започна замислено да се храни. Извадих компютъра си и след малко попитах:

— Разполагате ли с някакви други демонстрации? Тази…

— … няма да впечатли политиците — довърши Чарлз. — Знам. Ще изпарим Олимпус Монс, ако поискаш.

За момент не бях сигурна дали се шегува.

— Е, това вече би било… впечатляващо — отбелязах.

Той се разсмя.

— Можем да направим много повече. Както каза Стивън по пътя за насам, можем да построим свръхефикасен, миниатюрен двигател с огледална материя и да го инсталираме на стандартен космически лайнер. Ще хвърчим из космоса като стършели. При добро оборудване ще сме готови за шейсет, седемдесет дни.

— Подобен кораб не би останал незабелязан в Слънчевата система — поклатих глава аз. — Какво ще кажеш за нещо, което не би разстроило толкова Земята?

Чарлз подпря лакти на масата.

— Няма проблеми. Със Стивън сме планирали поредица от демонстрации с различна сложност. За пред специалисти и за пред пълни невежи. Само ги доведи.

Загледах се продължително в него.

— Кога се увери, че теориите ти са правилни? — попитах внимателно.

— Аз събрах Олимпийците — заговори Чарлз. — Първо повторихме опита на Уилям Пиърс. Конструирахме отново неговата апаратура, като подобрихме обезопасяването на полетата, използвахме по-ефикасни помпи и още милион неща. Заложихме и по-малка проба от атоми. После охладихме атомите до абсолютната нула. При тази температура континуума на Бел съществува едновременно с време-пространството. Те се обединяват. Дескрипторите в частиците могат да се променят.

— Това ли е всичко? — изненадах се аз.

— Само по себе си — да — кимна Чарлз. — Но ти си права. Не е достатъчно. Земята смята, че дескрипторите са просто някакви «да» и «не» константи. А аз реших, че не може да са толкова елементарни. Първо се опитах да ги разглеждам като плавно вариращи функции. Не се получи. Знаех, че не са да-не крайности, ала не се оказаха и равномерни променливи. Всяка частица, която има маса, съдържа един и същи брой дескрипторни показатели. Ала този брой не е цяло число. Не е дори рационална величина. Дескрипторите се подчиняват на квантовата логика от начало до край. — Той ме погледна загрижено. — Отегчавам ли те?

— Никак — уверих го. Чувствах се омагьосана от звука на гласа му, пълен с момчешки ентусиазъм и в същото време властен и силен. «Деца, които си играят с кибрит — помислих си. — Очарованието на огъня.»

— Ако искаш да откъснеш някой дескрипторен показател, първо трябва да го убедиш да съществува — продължи Чарлз. — Трябва да го отделиш от облака потенциални показатели, които са взаимно свързани. А за да го направиш, ти е необходим мислител «Куантум Лоджик».

— Но как стигаш до тях? — попитах.

— Хубав въпрос — усмихна се Чарлз. — Мислиш като физик.

— По-скоро като буца кал, според мен.

Той се пресегна и ме потупа по ръката.

— Не се подценявай.

Дръпнах ръката си и попитах отново:

— Как?

— Когато сведем атомите до абсолютната нула, пространството около тях с еднакви подобрения приема характеристиките на една-единствена огромна частица, която наричаме Поясът на Пиърс или място на откъсване. То има собствен заряд и маса, която е Е пъти масата на първоначалните атоми. Допълнителната маса, разбира се, е псевдомаса, а такива са и нейните определящи характеристики. Поставяме псевдочастицата или мястото на откъсване във вакуум. Открихме, че когато започнем да въздействаме, всъщност избираме показател, отделяме го от другите и го променяме. Но тогава не се получи нищо. Пречка беше уникалният идентифициращ показател, който отделя частицата от всички останали.