Грег Беър - Преместването на Марс

Погледнах го. Не бяхме любовници във физическия смисъл, но го чувствах много близък, по-близък и от Чарлз дори. Това ме притесняваше.

— Никога досега не съм бил толкова уплашен — обади се Шраг.

— Силно обществено значение — каза Ориана. — Всички познават всички останали. Ако човек се максимализира, може да установи връзки с всички на Земята.

Действително, помислих си, защо не.

— Имам нужда от почивка — въздъхнах аз. — Връщам се във Вашингтон.

— Беше чудесно, че прекарахме деня заедно — каза Ориана. — Ти си добър партньор, добър приятел и…

Прекъснах я със здрава прегръдка.

— Достатъчно — спрях я с усмивка. — Ще пробиеш марсианската ми сдържаност.

— Не бих искал да се получи пукнатина в резервоара — засмя се Шраг, който стоеше встрани със скръстени ръце и пръсти, допрели лактите.

— Ще повървим до Пен Стейшън. Оттам ще продължиш за Вашингтон.

Не говорехме много, докато се движехме из тълпата покрай реалните платна. Споменът за «Съркъс Майнд» постепенно избледняваше. Ориана изглеждаше тъжна и затворена в себе си. Като наближихме, се обърна към мен:

— Толкова много неща исках да ти покажа. Трябва да опознаеш Земята. Това ти е работата сега. — Звучеше почти строго.

— Точно така — отговорих аз.

В мен се беше загнездило чувство на раздразнение като резултат от незаслужената близост в «Съркъс Майнд». Марсианската сдържаност се бе пропукала.

— Искам пак да се видим. Ще имаш ли време?

— Не знам — отговорих честно. — Ако имам, непременно ще ти се обадя.

— Добре. И не позволявай на симулацията да засенчи онова, което сме заслужили заедно.

Това, че тя използва тази дума като ехо от мислите ми, ме стресна. Ориана показваше плашеща интуиция.

— Благодаря ти — каза Кайт и ме целуна.

Отдръпнах се. Земята целуваше Марс. Това, като се замисля, не беше много редно.

Влязох в Пен Стейшън. Те останаха отвън и ми помахаха за сбогом, така, както хората са правили векове наред.

След четири часа бях в стаята си с изглед към Арлингтън, гробниците, Потомак и алеите в далечината. Битрас не беше в апартамента. Алън се бе завърнал от Непал. Алис беше потопена дълбоко в мрежата, за да издирва Битрас и аз не исках да я безпокоя.

Съсредоточих се върху Уошингтън Монумънт, който приличаше на древна каменна ракета, и се помъчих да не мисля за нищо, за да чувам вътрешните си гласове.

Марс с нищо не заплашваше Земята. Във всяко отношение бяхме по-низши от нея. Бяхме много по-млада и разединена планета и силата ни беше в нашата слабост — в различието на мненията, глупавата сдържаност, която смятахме за добро възпитание, в топлината и сигурността на затворените ни пространства, в нашите лабиринти. Ние наистина бяхме зайци.

Избледняващият спомен за симулацията бе оставил в мен усещането за страстната прегръдка на Земята. Патриотизмът или планетизмът, който бях почувствала, беше от векове и бе много по-силен от всичко в младата марсианска раса. Потреперих.

Хищната Земя можеше да ни глътне на една хапка. Тя не се нуждаеше от извинение за това, а само от подтик.

Два дни по-късно получихме поканите… или по-точно инструкциите. Щяхме тайно да се срещнем със сенаторите Мендоса и Уонг на неутрална територия в Ричмънд, Вирджиния, далеч от напрегнатата атмосфера на Белтуей.

Градът не беше избран случайно. Ричмънд е бил столица на Конфедерацията по време на Американската гражданска война преди повече от три века. Беше аристократичен, добре запазен град, с повече от три милиона жители, който за деветдесет години е бил център на изследванията на оптимизирания човешки дизайн.

— Получавали ли сме многозначни послания? — попита Алън, когато се събрахме в дневната.

Над масичката за кафе се носеше проекция на хотел «Томас Джефърсън», където трябваше да се осъществи срещата в Ричмънд. Сградата беше от груб сив камък, имитация на гръцка архитектура.

Битрас беше мрачен, а очите му издаваха умора. Цяла нощ не бе спал, за да води разговори с Марс. Сигналът пътуваше почти осем минути, което правеше забавяне от шестнайсет минути при изпращането на съобщения и получаването на отговор. Все още не ни беше запознал с подробностите от тези разговори.

— Какво е посланието? — изгледа ни той.

Алън ми даде знак с глава аз да му обясня.

— Ричмънд е бил символ на правата на Юга — започнах.

— На Южна Америка ли? — попита Битрас.

— На американския Юг. Опитали са се да се отделят от останалите щати. Северът е бил далеч по-могъщ. След загубата на гражданската война поколения наред Югът е търпял последиците от нея.