Кевин Андерсън - Метален рояк

— Все още ми е трудно да общувам с други хора, социалните ми умения явно са поръждясали. Прекарах много дълго време, като се опитвах да мисля като кликис. Беше адски изтощително. — Сложи ръка на рамото на компито. — Наистина си мислех, че ще се побъркам… преди да дойде ДД.

Компито сякаш не усещаше никаква заплаха наоколо.

— Но вече се върнахме, Маргарет Коликос. И сме в безопасност сред приятели.

— В безопасност? — Орли не знаеше дали някога отново би могла да се чувства в безопасност. Малко след като с баща й бяха напуснали страховития Дремен, за да станат колонисти на Корибус, черните роботи бяха опустошили селището. Живи останаха само тя и господин Стайнман. Бе дошла на Ларо, за да започне на чисто. А сега се бяха появили кликисите.

Оптимизмът на ДД беше неугасим:

— Маргарет разбира кликисите. Тя ще разкаже за тях на колонистите и ще ви обясни как да живеете заедно. Нали така, Маргарет?

Възрастната жена го изгледа скептично.

— ДД, дори не съм сигурна, че разбирам как оцелях. Макар че тренировките при подготовката ми като ксеноархеолог сигурно са помогнали.

Орли хвана загрубялата й длан, ДД грижовно улови другата.

— Тогава трябва да съобщиш на кмета Руис и Роберто Кларин всичко, каквото знаеш.

ДД добави:

— Знанието е полезно, нали, Маргарет?

— Да, ДД. Знанието е средство. Ще споделя знанията си и се надявам да се окажат полезни.

Докато се спускаха към града, минаха покрай няколко покрити с шипове кликиски воини и отряд нашарени с жълто-черни петна строители, които копаеха дълги окопи, без да се съобразяват с границите, поставени от колонистите. Орли притеснено стисна ръката на възрастната жена. Маргарет беше съвсем спокойна и сякаш не обръщаше никакво внимание на кликисите.

— Защо има толкова много видове кликиси? И всичките с различни цветове и означения.

Орли дори беше видяла някои с почти човешки глави и лица, като твърди маски, макар повечето да приличаха на буболечки.

— Кликисите нямат полове, те имат породи. Големите с шиповете са воини за многото кошерни войни. Други са събирачи, строители, разузнавачи и учени.

— Това е шега, нали? Тези насекоми да имат учени?

— И математици, и инженери. — Маргарет повдигна вежди с известно уважение. — Все пак те са открили транспорталната технология, нали? Изобретили са и кликиския факел и са оставили подробни записи и сложни уравнения по стените на руините си. Тези същества решават проблемите с груба сила — и го правят добре.

Орли се оглеждаше. Скупчените подобни на кули сгради на кликисите приличаха на огромен термитник.

— Имат ли царица?

Маргарет я изгледа невиждащо, сякаш потънала в кошмар, от който не може да се измъкне.

— Не царица. Люпило — нито мъжко, нито женско. То е съзнанието и душата на кошера.

Със следващия си въпрос Орли насочи вниманието й към истинския проблем.

— Но какво искат?

Маргарет остана безмълвна толкова дълго, че Орли се усъмни дали я е чула. А после археоложката въздъхна:

— Всичко.

Повечето кликиси се нанасяха в древния си град, сякаш нищо не се бе променило през хилядолетията. Един огромен кликис със сребърен екзоскелет, украсен с черни тигрови шарки, имаше допълнителен чифт членести крака, черупка, осеяна с шипове и твърди обли топки, и няколко чифта фасетни очи. Главата — или лицето му? — беше с яйцевидна форма, покрита с много малки плочици, които се движеха и местеха и почти му придаваха изражение. Изглеждаше много… по-огромен, по-важен и зловещ от останалите. Орли се втренчи в него с широко отворени очи.

— Това е един от осемте дарители, които посещават люпилото — поясни Маргарет. — Те осигуряват допълнителния генетичен материал, необходим за разпространение на кошера.

— Ще видя ли люпилото?

Старата жена потрепери.

— Моли се да не се случва. Много е рисковано.

— Ти виждала ли си го?

— Много пъти. Така оцелях. — Не каза нищо повече.

— Значи не може да е толкова рисковано.

— Напротив.

Подминаха построените сред чуждоземните кули казарми на ЗВС. Войниците бяха бледи и уплашени, униформите им — опърпани и изцапани. Тези зевесета — изпратени тук с инструкции да «защитават колонистите» и да пазят транспортала, та да задържаните скитници не избягат — можеха само да гледат инвазията също толкова безпомощно, колкото и колонистите, които трябваше да защитават.

Орли с учудване забеляза, че войниците не са обезоръжени.

— Защо са им оставили оръжията?