Кевин Андерсън - Метален рояк

Спусна се към покритото с купол селище, удивен колко много изкуствени предмети изпълват въздуха: гигантски обтегнати листове, цветни балони за наблюдение, надупчени екрани — стотици метри широки, закачени на прътове и полюлявани от вятъра.

Досега все някой трябваше да е разбрал за приближаването му. Той включи комуникационния канал и каза високо:

— Има доста препятствия на пътя! Ехо? Няма ли да ми дадете инструкции как да кацна?

Раздразнен женски глас отговори:

— Ние сме индустриално съоръжение, а не туристически център. Хората, които идват тук, знаят как да кацнат.

— Е, аз вече съм тук и не знам как. Пилот съм на свободна практика и търся информация.

— Можем да ви дадем информация, ако имате новини, които да обмените.

— Договорихме се. Ще ви кажа каквото знам… — Патрик обърна кораба настрани, за да избегне един дирижабъл. — Уф!

— Внимателно! Ако строшите някой от нашите цепелини или събиращи мрежи, ще трябва да си платите. До последния кредит.

— Тогава ми дай карта, за да изляза от този лабиринт. — Ръцете му стиснаха лостовете за управление толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Превключете сензорите си на ниско инфрачервено! — Тя му даде диапазон на вълната и в следващия миг той вече виждаше заслепяващи светлини: специализираните маяци на дирижаблите, летящите мрежи и събиращите екрани се появяваха като пламъци. Патрик въздъхна облекчено — вече можеше да ги избягва с лекота.

Подобните на кутии защитни постройки очевидно бяха спуснати от космоса, а не сглобени на земята.

Кръг от блестящи светлини отбелязваше зоната за кацане и излъчваше сигнал към него.

— Кацнете в обозначената зона. Не слизайте, докато не получите разрешение.

Той се гмурна с «Циганин» в хангара и покривът се затвори отгоре му. Чу съскането на струите, а после и воя на въздуха, докато запечатаната камера се прочистваше от токсичните капки на атмосферата. Парни тръби обдухаха корпуса, след което диагностични лазери започнаха да обследват кораба. Скитниците бяха свели тягостната процедура по обеззаразяване до бърза рутинна проверка. Патрик подозираше, че управляващите съоръжението сканират и в дълбочина, за да видят дали корабът му не пренася нещо опасно.

Накрая, когато парата се разнесе и вакуумните помпи я изхвърлиха от помещението, му дадоха разрешение да слезе. Раздразнената жена дойде да го посрещне и се представи като Андрина Сакс. Беше учудващо дребна за дълбокия си глас. Имаше красиви черти и платиненоруса коса, зелени леко дръпнати очи и рязко държане.

— Колко дълго ще остане корабът ви тук?

Той се изненада от нападателността й.

— Не смятам да наемам луксозен апартамент за седмица, ако това ме питате.

— Питам ви за времето ви на тръгване. Имаме само два обеззаразителни дока, а другият е вече зает от кораб на клана Сандовал. Ще ни трябват шест часа, за да го натоварим, а очаквам кораб, който пристига след пет. — Тя се намръщи. — Разбира се, пилотира го Нико Чан Тайлар, а графиците не значат нищо за това хлапе.

От изражението й личеше, че е сигурна в познанството му с пословично известния скитнически пилот.

— Два часа би трябвало да ми стигнат — каза Патрик. — Търся един човек и ако ми помогнете да го намеря, ще си тръгна по-рано.

Константин III се ръководеше от консорциум на клановете Сакс, Токай и Раджани, в който отскоро се бяха включили и инвеститори от откъснатите колонии на Ханзата. В знак на гостоприемство Андрина му подаде купа с хранителна каша от зелено желе, която нарече «първична супа», и къс вкусно консервирано месо от медуза (каквото и да беше това) от Реджак, един от новите инвеститори в тукашната индустрия.

Протоорганичните облаци на планетата бяха изпълнени с дълговерижни молекули, рехави аерозолни останки, които се носеха на тънки нишки, свързани една с друга, за да създадат необикновени структури, като кълба от почти невидима прежда.

— Тези аерозолни полимери не могат да се изработят в химическа лаборатория — обясняваше Андрина, сякаш бе изнасяла тази лекция много пъти пред потенциални инвеститори. — Извличаме ги от въздуха с екрани, събираме ги с широки подложки и отделяме фибрите. След като ги обработим и сортираме, можем или директно да произведем материали, или да правим експерименти с новите «породи», на които се натъкнем. Не вярвам да сме открили дори една десета от потенциала на плаващото наоколо.

Като сваляха или покачваха екраните, скитниците можеха избирателно да събират фибри с определено молекулярно тегло. Цепелините пък събираха мъглите и се движеха през различните части на атмосферата, за да осигурят желаните химикали.