Кевин Андерсън: Метален рояк

Зрънце надежда изпълни и двамата с Ческа. Венталите в кораба също повярваха и свързаха енергиите си. Джес бе наясно, че това не е краят. Съвсем не.

— Това е война — заяви той.

Настанил се в Призматичния палат, където беше неговото място, Руса’х пламтеше и искреше, хвърляше жив огън и светлина в сърцето на огромна увеличителна призма. Ярките отражения минаваха през стените на кристала и засияваха навън като фар. Светлината на Илдира беше ярка, наистина ярка.

След като огнените елементали бяха разпалили помръкналото слънце Дурис-Б, славата на Империята щеше да е по-велика от всякога. Фероуите над Миджистра бяха погълнали повече от десет хиляди душепламъци от безпомощните тесногръди илдирийци. Неговите хора. Сега всеки от тях разбираше истината за Извора на светлината, пречистващия огън. Ако само го бяха послушали преди. Най-накрая той притежаваше силата да ги застави да слушат.

Не искаше да разруши този велик град, а да го спаси. Да го прочисти.

За съжаление какавиденият трон, престолът, който беше негов по право, не успя да издържи великолепието на присъствието му и сега лежеше разпръснат около него в останки от пепел и локви от разтопени скъпоценни метали. Всичко в палата гореше.

Чувстваше се удовлетворен. За момента. Беше загубил две от големите огнени кълба заради атаката на адар Зан’нх, но високо над Призматичния палат пулсиращите огнени топки се разрастваха, туптяха. Най-накрая се възпроизвеждаха. Започнаха да се делят, удвояваха и утрояваха броя си, разпростираха се из илдирийското небе.

Междувременно останалите фероуи водеха велики битки срещу венталите. Финалният конфликт тепърва започваше.

Благодарение на зеления жрец, когото бе открил тук, този, който бе дал началото на собствена тизмотелевръзка, Руса’х имаше достъп до нов канал — право в уязвимата световна гора. Превъплътеният фероуи изпрати мислите си като пламтящо копие. Искрящи и забързани, огнените елементали го последваха по духовните нишки, докато не попаднаха на странно познатата мрежа на зелените жреци и тяхната телевръзка.

Доскоро хората бяха откъснати от илдирийския тизм, но сега Руса’х се устреми неустоимо към очакващите умове на зелените жреци през отворената връзка, която бяха създали Колкер и последователите му. Откри един, после още един и още. Огънят се понесе невидим към сърцето на световната гора.

Световните дървета я взеха в зелената си прегръдка, люлка от листа, лиани и корени. Кратко усещане за страх, за задушаване — а после цялата гора, целият свят, цялата вселена се разтвори пред нея.

По време на метаморфозата Сели се понесе извън тялото си, умът й се разходи по безкрайните пътеки на свързаните помежду си дървета и зелени жреци в Спиралния ръкав. В краткото си общуване с верданското съзнание тя видя и изпита повече, отколкото през предишните деветнайсет години на живота си. Хвърли се сред хилядолетия история, епични битки, разрушения и загуби, войни с хидрогите и фероуите. Видя и стотици светове през очите на зелените жреци, които живееха там.

Спиралният ръкав беше още по-чуден от това, което си бе представяла. Най-накрая, след години, в които не бе усещала Бенето, умът й се насочи навън и тя успя да осъществи контакт с брат си в огромния дървесен кораб, който пазеше Терок. Почувства се като част от него, усети огромните трънливи клони като продължение на ръцете и краката си. Беше чудесно!

В ума си Сели чувстваше, че Бенето се смее заедно с нея.

След неизвестно колко време излезе от гъсталака. Усещаше как подобните на рехави нишки кичури на косата й падат. Кожата й бе станала от бронзова смарагденозелена и светлината на слънчевите лъчи я щипеше. Тя сгъна пръсти, погледна ръцете си, докосна лицето си. Никога не бе предполагала, че зеленото е толкова красив цвят. Бе същата като преди, но по-добра и изпълнена с по-голямо разбиране.

Обзета от въодушевление, затича към гъбения риф. Изминаваше километрите неусетно, краката й сякаш не докосваха земята. После, изпълнена с нова енергия, скочи на една от ниските папрати, после още нагоре. Като дървесните създания прескачаше от клон на клон, въртеше се, летеше, подскачаше и се приземяваше. Дървесното танцуване никога не й се бе струвало толкова лесно. Сякаш бе в прегръдката на цялата гора и не можеше никога да падне. Така ли се чувстваше Солимар? Сега Сели можеше да се радва — и да споделя — движенията си по начин, който не си бе представяла никога.