Кевин Андерсън - Метален рояк

Дейвлин заблъска с юмруци личинките, които пълзяха към него, размазваше ги по пода. Но те нямаха край.

В средата на мястото, където се бе издигало тялото на люпилото, той видя ларва, различна от останалите. Тя се надигна като малка кралска кобра и Дейвлин се сети, че това е семето на следващото люпило. Ларвата обърна бляскавите си очички към него и се втренчи в лицето му. Люпилото искаше да го изяде лично.

Още личинки пълзяха напред. Дарителите чакаха, сегментираните им крайници висяха отпуснати, твърдите им черупки бяха разтворени, за да отворят път към меката плът вътре.

Неочаквано Дейвлин видя проблясък на метал, квадратна кутийка, не по-голяма от дланта му. Музикалната кутийка на Маргарет. Наясно със странната власт на музиката над кликисите, той се отдръпна от личинките и забрави за болката в гърба, крака и ребрата си. Опита се да я хване, но един от дарителите я сграбчи, хвърли я на каменния под и тя се пръсна на парчета. Звукът изобщо не бе музикален.

Дейвлин вече наистина се отчая. Падна по гръб и загледа вълната гладни ларви, която пълзеше по раираните тела на дарителите. Ларвите започнаха да се забиват в тях, дъвчеха, смилаха. Хилядите малки същества бързо изядоха осемте дарители и черупките им — лепкави от слуз — паднаха на пода и се разтрошиха.

Когато ларвата на люпилото го приближи, Дейвлин не се отдръпна. Вместо това се хвърли напред, без да обръща внимание на болката. Беше трениран да се бие, да убива, а не да се предава. Ръцете му се увиха около гърчещото се създание, но то бе плъзгаво и гъделичкащо, сякаш бе покрито с течно електричество и осезаеми мисли. Дейвлин го стисна, но вместо да се опита да се изплъзне, ларвата се уви около него в двубой на волята и физическата сила.

Дейвлин не я пусна и невръстното люпило започна да се разколебава. Никога не бе срещало подобна умствена отдаденост и решителност вместо страх. Крехкият кошерен ум бе принуден да се промени. Дейвлин знаеше, че няма да оцелее, но това не означаваше, че ще допусне да го победят.

Личинките го връхлетяха.

Когато най-после стигнаха уединената Харибда, Джес и Ческа откриха само димяща разруха. Първичната атмосфера беше изпълнена с дебели серисти облаци. Скалите, някога под водата, сега бяха спечени и напукани. Океаните се бяха изпарили. Тукашните вентали бяха унищожени.

— Сякаш самият ад е дошъл тук! — възкликна Джес шепнешком.

Ческа бе също толкова ужасена.

— Не можем да ги оставим така. Трябва да направим нещо.

— Ще направим, Ческа. Ще направим.

Да, трябва да поправим нещата, казаха венталите в умовете им. Чрез вас ще станем силни. Може би достатъчно силни.

Те знаеха какво се е случило, след като бяха доловили мислите на далечните опустошени същества. Джес бе използвал цялата елементална сила в тялото си, за да отблъсне яростта и да спре кипенето в кораба им мехур. Бяха живи, но той не вярваше, че някога отново ще са в безопасност.

Доскоро с Ческа бяха усещали чудодейната мощ на водните същества да се вихри около тях, а сега изпитваха вълна след вълна болка и загуба просто като стояха сред останките на Харибда. Сигурно така се бяха чувствали разкъсаните на части вентали — молекули, захвърлени сред космоса.

Джес и Ческа излязоха от кораба — единствените живи същества на обгорената планета. Водата, която бяха събрали от мъглявината, остана защитена зад енергийната мембрана. В някои кратери още бълбукаха извори, но водата беше мъртва. Жизнената сила на венталите беше изличена от водата на Харибда. Облаците бяха тежки и задушливи — трупове на вентали, захвърлени в небесната битка.

Енергията, която бяха използвали фероуите, беше невъобразима. Джес не можеше да разбере гнева на огнените същества.

— Защо фероуите са направили това? — Ческа плачеше и Джес я прегърна. Дори животворната влага, която капеше от очите й, нямаше да е достатъчна, за да разбуди отново водата тук. Завинаги ли Харибда щеше да остане покварена? — Защо искат да унищожат венталите?

Защото са хаос. Огън.

Изпълни го ярост.

— Това не е достатъчно обяснение. Не и за мен.

Спомни си за езотеричното равновесие между реда и хаоса, ентропията и съзиданието, живота и не живота. Но това не можеше да е причина.

Тръгна по димящите скали.

— Няма причина за това, но се случва. Трябва да му се противопоставим. И ще го направим. — Вдиша дълбоко — нарочно напълни дробовете си с рядката пара, последните остатъци от мъртвите вентали. Незнайно как усети, че силата в него се увеличава. — Не ме интересува колко опустошена е тази планета, ние пак ще докараме вентали на Харибда. Ще съберем още и още от Спиралния ръкав. И се кълна, че фероуите никога вече няма да ни хванат неподготвени!