Кевин Андерсън - Метален рояк

— Всички тези хора идват да видят мага-император. Ала той не можеше да остане тук.

Свещеникът-философ се намеси бързо:

— Но може би е за добро. Бихте могли да говорите с баща си от наше име.

Язра’х оголи зъби, отвратена от скритата критика към баща й.

— Магът-император взима решенията си сам — заяви студено Дар’ох. — Аз не му въздействам. Следвам го.

— Разбира се — съгласи се Ко’сх. — Но много от скорошните му действия са странни и смущаващи.

Свещеникът-философ събра длани и ги вдигна пред сърцето си, хванал призматичния медальон.

— Хората се страхуват и идват при нас за напътствия. Трябва да знаем какво да им отговорим.

Разстроен, главният писар добави:

— Той събори стените в Залата на паметителите. Поиска от двама души — единият от тях човек! — да пренапишат Сагата за седемте слънца.

— Знам. Всички илдирийци го знаят.

Свещеникът-философ не долови лошото настроение на престолонаследника.

— А сега напусна Илдира. Никой маг-император не е посещавал човешки свят преди. Зелената жрица го накара да промени традициите ни.

— Тя е майка на Осира’х, която изигра ключова роля в спасяването ни от хидрогите.

Ко’сх изглеждаше ядосан.

— Магът-император никога не трябва да иска прошка.

— Кой си ти, че да казваш какво трябва да прави магът-император? — намеси се Язра’х.

Даро’х усети как нещо се присви в гърдите му. Трябваше да е силен. Чу мърморене в залата. Всъщност се бе питал същите тези неща, но не можеше да го каже публично. Най-много го притесняваше това, че изразяват опасенията си толкова открито, затова ги сряза.

— Преди да кажете още нещо, задайте си един важен въпрос: вярвате ли в мага-император, нашия водач?

Двамата молители се изненадаха.

— Разбира се, че вярваме. Той е нашият маг-император.

Даро’х ги изгледа изпитателно.

— Тогава му вярвайте. Вашите съмнения отекват в тизма и отслабват всички илдирийци. Причинявате вреда. Правите ни уязвими. Вървете си и не говорете повече за това.

Гласът му бе рязък. Язра’х пристъпи напред — исикските котки я последваха по стъпалата — и двамата мъже се оттеглиха забързано.

Даро’х се вгледа в ярката светлина в очакване на следващите молители. Искаше му се да бе чул някакви вести от тал Он’х или младия губернатор Райдек’х, или дори от разузнавателните кораби, които Джора’х бе пратил да изследват студената мрачна тишина в Хоризонтния куп. Те още не се бяха върнали, а това бе обезпокоително.

Разтърка слепоочията си и като свали ръце, забеляза, че сестра му го гледа. Преди следващият посетител да пристъпи напред, тя му прошепна:

— Това беше добре казано, престолонаследнико, макар да не съм уверена, че го вярваш. Не забравяй, че нашият баща прави необходими промени. Той скъса с традицията, когато ме избра за личната си охрана, което, мисля, бе мъдър избор.

— Права си. Но не мога да забравя, че резките промени, предприети от баща ни, доведоха до въстанието на Руса’х.

Повредените шест бойни лайнера от Слънчевия флот се носеха бавно към дома след сблъсъка с фероуите на Хирилка. Райдек’х се взираше в звездите пред тях, ярки проблясъци на фона на абаносовата чернота. Септата им бе загубила един кораб, както Илдира бе загубила едно от слънцата си.

Всички войници на борда бяха потресени от саможертвата на септар Джен’нх, който без колебание бе спечелил време за бягството на другите лайнери. Джен’нх го бе направил заради Райдек’х. А той не знаеше с какво го е заслужил.

Тал О’нх усети смущението на момчето и каза:

— Приоритетите ни се промениха, но ти продължаваш да си губернатор. Ти си нашата връзка с мага-император. Хирилка е твоя и останалите кораби са твои.

— Хирилка е нищо. Всички там са мъртви.

— Затова е толкова важно да стигнем до Илдира — да съобщим на мага-император и на адар Зан’нх. Те трябва да са готови за битка с фероуите.

След бурното бягство от Хирилка шестте бойни лайнера се скриха в празното пространство, направиха спешните поправки и сега се връщаха към Призматичния палат. Шестте слънца на Илдира бяха най-ярките звезди на екраните. Райдек’х нямаше търпение да се завърне у дома. В безопасност.

И други звезди засияха по-силно. Раздвижиха се, припламваха като въглени в раздухан от вятъра огън. Приближиха се, станаха по-големи. Не бяха никакви звезди.

Тал О’нх веднага вдигна тревога:

— Фероуите! Фероуите идват отново!