Кевин Андерсън - Метален рояк

Когато се засити, прероденият фероуи заговори отново, като набиваше думите си в главата на момчето:

— Ти, Райдек’х, ти ще останеш недокоснат. Искам да кажеш на моя покварен брат Джора’х. Искам да знае точно пред какво ще се изправи. Дори Илдирийската империя не може да ме спре. Ще се върна за теб, когато си готов.

Разярен, но неспособен да направи нищо, тал О’нх се вгледа в екрана; едва различаваше лицето на лудия губернатор сред танцуващия огън.

— Слънчевият флот ще те унищожи! Победихме хидрогите и ще направим същото с фероуите.

Руса’х не се впечатли.

— Нека ние сме последното, което виждаш.

Огнен пламък изригна пред лицето на О’нх, изгарящ удар, който стопи здравото му око и блесна в кристалното. О’нх отстъпи назад с обгорено лице. Зловещ стон се надигна в гърлото му.

Останал сам в командното ядро, Райдек’х изкрещя. Екипажите на всички кораби бяха мъртви. Само неговият наставник бе оцелял, но беше напълно сляп.

Огнените топки на фероуите се разпръснаха, обърнаха се и се отдалечиха. Райдек’х и слепият О’нх останаха да се носят безпомощни в празнотата.

Терок бе толкова приказен, колкото го помнеше; световните дървета бяха все така величествени, гората — тайнствена и невероятна. Деветте вердански бойни кораба в орбита се разделиха, за да пропуснат церемониалния боен лайнер. Джора’х най-накрая я бе завел у дома.

Бойният лайнер зае цялата ливада, която скитниците-инженери бяха разчистили като площадка за кацане. Щом отново стъпи на родна земя, Нира се почувства преродена. В мига, в който терокската светлина докосна зелената й кожа, нещастията на Спиралния ръкав се изпариха от ума й! Дърветата! Свежият аромат на въздуха! Тя заплака.

Погледна нагоре, към гъстите корони на дърветата и подобните на скъпоценни камъни криле на кондоровите мухи, които летяха навсякъде.

— Трябваше да доведа Осира’х — каза тя с копнеж и изтри сълзите от бузите си. — Всичките си деца.

Джора’х хвана ръката й.

— Ще го направиш. Това място е част и от тях. Заслужават да го видят.

Нира бе предложила да говори от негово име, като един вид посланик, но магът-император бе решил да се помири с краля лично. Тя се надяваше двамата водачи да успеят да изградят мостове между расите си, независимо от станалото на Добро.

Слугите бързо излязоха от бойния лайнер, за да подготвят пътя. Делегатите на Конфедерацията — колоритно облечени скитници, полуголи зелени жреци и натруфени терокски магистрати — вече идваха да ги посрещнат. Илдирийските бюрократи и протоколните офицери се чувстваха неловко в непознатото обкръжение, но очевидно бяха впечатлени от величествените дървета.

Под звука на фанфари крал Питър и бременната му съпруга се отделиха от официалната си свита и застанаха пред илдирийския водач.

— С Естара никога няма да забравим посещението си в Призматичния палат. Благодарим ви, че ни върнахте визитата, макар че нашият дървесен град не може да се сравнява с Миджистра.

Джора’х подаде ръка с човешкия жест за поздрав, който бе упражнявал, и каза:

— Няма нужда да се сравнява. Има свое собствено величие.

Антон Коликос и паметителят Вао’сх гледаха смаяно. Нира дори малко им завиждаше, като си представяше вълнението, което предизвикваше гледката на гигантските дървета за пръв път.

Терок съхраняваше най-доброто от миналото й. Толкова много имаше да се види, толкова много спомени да се подновят, толкова много деликатеси за опитване… На практика всичко се бе променило след двете нападения на хидрогите и бързото възстановяване с помощта на венталите. През това време Нира се бе превърнала от наивна мечтателка, която обичаше да научава и разказва истории, в наранена жена, държана в плен и брутално насилвана. Но тук младостта й и вярата й се върнаха.

Група зелени жреци я приветстваха, заобиколиха я, докосваха я, приемаха я. Всички имаха представа какво е преживяла на Добро, а през телевръзката тя ги бе помолила да не намразват илдирийците за това. Тя се вгледа в Джора’х, погледът й бе изпълнен с въпроси; той й върна усмивката с изражение толкова топло и състрадателно, че тя го обикна още повече.

— Върви, трябва да си със зелените жреци сега. Не се тревожи за мен.

Нира прегърна едно от огромните дървета, докосна златистата кора и остави мислите й да се влеят във верданското съзнание. На практика това не бе по-различно от използването на фиданката в Призматичния палат, но пълното докосване до кожата й направи усещането още по-дълбоко.