Кевин Андерсън - Метален рояк

Слаба млада жена се приближи до нея. На челото й имаше послушническа татуировка. Чертите й бяха нежни, косата й бе сплетена на няколко плитки. Девойката приличаше на кралица Естара и Нира се сети коя е.

— Ти ли си малката Сели?

— Вече не. Искаш ли да се качиш с мен нагоре? Много от зелените жреци вече са се събрали там, а послушниците ще се радват да те видят. Чухме толкова много. Всеки знае историята ти.

— Разказах само част от нея. Не бях сигурна колко можете да понесете.

— Световните дървета искат да знаят всичко. Аз също. Скоро ще стана зелена жрица.

Нира си спомни колко ентусиазирана беше, когато бе станала послушница.

— Надявам се повече зелени жреци и фиданки да дойдат на Илдира с мен, за да не бъда сама там.

Нира се вгледа във високите корони и подканящото синьо небе над тях. Енергия изпълни мускулите й и тя се закатери нагоре. Като се смееше, Сели се заизкачва след нея.

Нира провря глава над зеления покрив и пое дълбоко дъх. Години на болка и тъга сякаш се свлякоха от раменете й.

— Бях забравила колко е чудесно.

След като се бе събрала с Джора’х, мъжа, когото обичаше, Нира бе решила, че никога няма да напусне Илдира. Искаше да остане до мага-император, докато е жива. Но бе забравила изкусителната песен на световната гора. През телевръзката пороят от мисли, знания и чувства създаде уютен бял шум. Всяка пора в тялото й бе изпълнена с оживотворяваща енергия.

Неколцина зелени жреци, сред които бе и Ярод, седяха встрани от останалите, не съвсем откъснати, но потънали в някаква част на умовете си. Тя се запита дали не комуникират през телевръзката, а после се сети, че това трябва да са последователите на Колкер на Терок.

Сели я заведе до събралите се послушници, които я изслушаха със страхопочитание. Някои от зелените жреци пристъпиха през сплетените клони, за да я поздравят:

— Бяхме уплашени за теб и разгневени заради това, което си изтърпяла, Нира, а после бяхме облекчени, че си оцеляла. Искаме да научим всички подробности. Световната гора трябва да чуе всичко. Историята трябва да се разкаже, за да не се забрави никога.

Гърлото на Нира бе пресъхнало.

— Знам. Ще разкажа всичко: и лошото, и хубавото. А вие трябва да го изслушате и да го споделите помежду си. — Тя се вгледа в дърветата и на устните й изплува усмивка. — Познавам един добър разказвач, който може да ми помогне.

Късно същата вечер, след банкета в гъбения риф, Антон Коликос седна зашеметен и запленен, а Вао’сх се отпусна до него в същото преситено състояние. Джора’х остана да обсъжда всевъзможни проблеми с краля и кралицата, а Нира се присъедини към двамата паметители.

— Ще ми трябва година, за да опиша всичко — каза Антон. — Претоварен съм.

Историците бяха прекарали деня с Джора’х и свитата му: обикаляха някои от най-важните места на Терок, след което се насладиха на празненствата, вдигнати не само от кралската двойка, но и от скитниците-търговци и представителите на бившите колонии на Ханзата, които се бяха включили в Конфедерацията.

Песни на насекоми и ароматен ветрец се носеха из дървесния град и се смесваха със силните гласове и смеха на скитниците и музиката на терокските изпълнители.

— Мога да ви обясня, каквото не разбирате, да ви покажа неща, за които никога не сте мечтали — поде Нира. — Но искам да направите нещо за мен. Нещо важно за световната гора и за историята.

Антон я погледна изненадано.

— За какво става въпрос?

— Трябва ми някой, който разбира добре и хората, и илдирийците, някой, който е бил сред тях. Двамата може да работите заедно. И ви обещавам, че това няма да е толкова трудно, колкото поправката на Сагата. — Антон и паметител Вао’сх се спогледаха. — Антон Коликос, ще разкажеш ли моята история?

Въпросът го стресна и го смая. Начинът, по който се разкажеше историята, щеше да повлияе на гледната точка на бъдещите поколения за станалото на Добро. Щеше да даде отражение върху отношенията между хората и илдирийците за години напред.

— За мен ще е чест. Истинска чест.

Изпълнението им трябваше да е идеално синхронизирано или никой от тях нямаше да успее да избяга от Ларо. Абсолютната координация бе жизненоважна. Идеална синхронизация. Нямаше място за грешки.

Под високото следобедно слънце Тасия погледна хронометъра си, провери местоположението им и ускори крачка. С Нико трябваше да заемат позиции преди здрачаване, а после трябваше да копаят и след това да вдигнат тежките варели. Дейвлин имаше друга задача. След това Роб щеше да ги вземе, ако нещо не се объркаше.