Кевин Андерсън - Метален рояк

Хората на Уск бяха напълно съкрушени, наивното им опълчване бе смазано. Нямаше да създават повече проблеми, което беше добре, тъй като генералът не искаше да оставя никой от войниците си да пази.

Водени от архиотеца, Ланиан и победните му войски си заминаха.

Намерила убежище, макар и не съвсем безопасно, сред другите бегълци в пещерите, Орли свиреше и измисляше нови мелодии. Синтезаторните й ленти бяха от малкото вещи, които бе взела. След всичко преживяно се бе научила да не се привързва към нищо, да не пуска корени. Но винаги можеше да носи музиката със себе си, независимо какви нещастия се случваха около нея. Дори да загубеше синтезатора, можеше да си тананика. Или да пее. Маргарет Коликос я бе научила на текста на старата песен «Гринслийвс».

Възрастната жена бе казала, че Орли е особена, че музикалният й талант е впечатлил люпилото достатъчно, за да й осигури безопасност. Но по време на бягството си с останалите тя се бе сблъскала с толкова много паника, насилие и объркване…

След като Дейвлин описа бягството на групата си от кликисите, а Тасия Тамблин обясни какво е видяла по време на прелитането на «Оскивъл» над града, всички разбраха, че никой в селището не е оцелял. След отстъплението на роботите кликисите бяха изравнили града и сигурно бяха избили всички колонисти, които не бяха успели да избягат. Орли не знаеше дали кликисите са пощадили дори Маргарет.

— Ние последните оцелели ли сме на тази планета, ДД? Седемдесет и шест души?

— И аз. — ДД бе разтревожен.

— Да, и ти.

— И УР. Тя има нужда от известни поправки.

— И УР.

Скитници техници бяха закърпили ръката на гувернантското компи, но трябваше да се инсталира нов кибернетичен крайник. Междувременно ДД помагаше на другото компи да пази децата и да се грижи за бегълците. Орли се чудеше какво ли ще направи люпилото и дали кликисите ще продължат да ги преследват.

Седнала сама, тя търсеше нови тъжни мелодии, за да изрази чувствата, които я изпълваха. Макар и да не свиреше силно, звукът проникваше в убежището и подклаждаше мрачното настроение на оцелелите, скупчени около Дейвлин Лотце.

— Нещата не изглеждат добре — промърмори кметът Руис. — Трябва ни храна, одеяла, всъщност имаме нужда от какво ли не.

— Това, от което наистина имаме нужда, е да се махнем оттук — каза Крим Тайлар. — Повечето от нас изобщо не искаха да стъпят на Ларо, като за начало. Проклети зевесета!

Нико седна до него, разкъсван между радостта, че е открил баща си жив, и мъката, че майка му е загинала в бой с кликисите.

— Имаме «Оскивъл» — каза Дейвлин решително. — Можем да го поправим и да избягаме с него. Има достатъчно място за всички ни. Така че нека да съставим план как да измъкнем хората оттук живи.

— Разполагаме с малко сечива и оръжия, шепа бойци и с опита на всички, нали? — отбеляза Тасия. — След като се махнем от тази планета, можем да се върнем с истинска военна сила и да се изсипем върху буболечките като астероид от небето.

Дейвлин се вгледа в грубите чертежи, които бе направил.

— Ако успеете да поправите нормалните двигатели на кораба, ще ви осигуря горивото, което ви трябва. Скрил съм два варела, но трябва да ги изкопая.

Лицето на Роб се оживи.

— Не мислех, че ще е толкова лесно.

— Лесно? — изсумтя невярващо Стайнман. — Дейвлин пропусна да спомене, че горивото е закопано в средата на кликиската територия.

— Това наистина създава трудности — съгласи се ДД.

Потънала в музиката си, Орли слушаше с половин ухо. Затвори очи и остави тихата мелодия да й напомни за облачния Дремен, за оптимизма на баща й при преместването на Корибус, новата надежда, последвана от катастрофа. Музиката й стана по-мрачна и тя постепенно увеличи силата й.

Отвори очи, когато Нико седна до нея, за да послуша. После младежът въздъхна тъжно:

— Майка ми обичаше музиката. Свиреше в оранжериите ни… казваше, че това помага на растенията да се развиват по-добре.

— Така ли беше?

Той сви рамене.

— Няма значение. Ще ми се да беше тук.

— Познавах я. Родителите ти ме приеха, когато кликисите ни затвориха зад оградата. Беше толкова мила… а и отличен стрелец.

Нико се усмихна тъжно.

— Да… Мина толкова време, откакто я видях за последен път.

Орли продължи да свири, пръстите й се местеха машинално, докато споделяше спомените си за Марла Чан. Нико й разказа за семейните оранжерийни астероиди и как родителите му се уверили, че се е измъкнал, когато зевесетата пленили другите скитници.