Феликс Палма - Картата на времето

— Имам достатъчно пари, за да те купя за цялата нощ, но не искам никакви номера в някакъв студен заден двор.

Това изненада Мери Кели и я накара да се стегне, но Андрю бързо я успокои с усмивката си.

— Държа под наем една стая на Милърс Корт, но не зная дали ще е на висотата на вашето положение — отвърна тя с известно кокетство.

— Сигурен съм, че ще се постараеш да ми хареса — осмели се да каже Андрю, доволен, че разговорът най-сетне бе преминал към този разпасан тон — един регистър, който той владееше отлично.

— Най-напред трябва да разкарам съпруга ми, лентяя му с лентяй — рече жената. — Не му се нрави, когато си пренасям работата вкъщи.

Андрю прие забележката й като поредната от всички изненади през тази странна нощ, които очевидно бяха извън неговия контрол. Опита се да скрие разочарованието си.

— Сигурна съм обаче, че парите ти ще го убедят — заключи тя, развеселена от реакцията му.

Ето как Андрю откри, че раят се намира в мизерната стаичка, в която стоеше сега. През онази нощ всичко се промени между тях: Андрю я люби с такава почит, с такава нежност обходи тялото й, най-сетне голо и хоризонтално, че Мери Кели усети как се пропуква яката броня, която тъй дълго бе изграждала, за да съхрани душата си — онзи слой от леден скреж, който не допускаше нищо да проникне през кожата й и държеше всичко отвън, зад вратата, където не би могло да я нарани. За нейна изненада целувките, подобни на сладка шарка, с която Андрю белязваше тялото й, постепенно освобождаваха машиналните й ласки и тя скоро осъзна, че вече не бе проснатата в кревата проститутка, а закопнялата за нежност жена, която не бе преставала да бъде. На свой ред и Андрю разбра, че с любовното си отношение освобождаваше истинската Мери Кели, сякаш я измъкваше от някой от онези резервоари с вода, в които цирковите фокусници потапяха красивите си асистентки със завързани ръце и крака. Или може би неговият усет бе тъй добър, че му помагаше да не се заблуди в лабиринта, в който се губеха нейните любовници, и да се озове на онова недостижимо място, където оцеляваше истинската същност на момичето. И двамата горяха в един и същ огън, а когато той угасна и Мери Кели, отправила унесен поглед към тавана, заразказва за онази пролет в Париж, където бе живяла няколко години по-рано, работейки като модел на художници, и за детството си в Гейлс, на Ратклиф Хайуей, Андрю разбра, че неизпитаното дотогава чувство в гърдите му сигурно беше любов — защото, без да иска, изпитваше всичко онова, за което говореха поетите. Разнежи го мечтателният тон на гласа й, докато му описваше отрупаните с петунии и гладиоли парижки площади, и как след завръщането си в Лондон бе задължила всички да произнасят името й с френски акцент — Мари, а не Мери, — едничкият начин, по който бе могла да съхрани онези далечни ухания, смекчаващи острите ръбове на живота. Ала също така го развълнуваха и тъжните нотки, когато му разказа как били провесвани пиратите от моста на Ратклиф Хайуей, за да се удавят с прииждането на Темза. Ето такава бе Мери Кели: съчетание от сладост и горчилка, объркано постижение на природата, едно от отклоненията на Създателя. Когато тя го запита с какво точно се занимава, щом явно можеше да си позволи да я наеме за цял живот, стига да пожелаеше, Андрю реши да рискува и да й каже истината. Направи го, защото тази любов или трябваше да се зароди в истина, или изобщо да не се заражда. А и самите факти, начинът, по който го бе омаял портретът й, изпращайки го на този абсурден поход в квартал, тъй различен от неговия, за да я търси и в крайна сметка да я намери — всичко това му изглеждаше красиво и необикновено като онези невъзможни любовни истории, описвани в романите. Когато телата им се потърсиха отново, той разбра, че да се влюби в нея съвсем не бе лудост, а може би най-разумната постъпка в целия му живот. Напускайки стаята й със спомена за нейната кожа по устните си, се постара да не гледа към съпруга й Джо, който чакаше отвън премръзнал, подпрян на стената.

Почти се зазоряваше, когато Харолд откара Андрю вкъщи. Твърде възбуден, за да си легне, та дори и само за да извика отново в мислите си миговете, преживени с Мери Кели, той се упъти към конюшните и оседла един от конете. Отдавна не му се бе случвало да стане достатъчно рано, за да язди из Хайд Парк на разсъмване — любимото му време от деня, когато ливадите бяха влажни от роса и светът изглеждаше недокоснат. Щеше да е глупаво да пропусне такава възможност. Не след дълго Андрю препускаше сред дърветата, които се издигаха срещу имението Харингтън, като се смееше самичък и навремени надаваше възторжени викове като войник, празнуващ някаква победа, защото точно така се чувстваше при спомена за пълния с любов поглед, с който Мери Кели се бе сбогувала с него до следващата нощ. Сякаш бе прочела в очите му, че с години я е търсил, без сам да го знае, ще кажете вие, и навярно сега е подходящият момент да се извиня за скептичната си забележка одеве и да призная, че няма нещо, което да не може да се изрази с един поглед. Погледът е бездънен кладенец, който, види се, побира всичко. И тъй, Андрю препускаше в див възторг, обзет за пръв път от едно мощно и горещо чувство, което навярно ще е най-добре да наречем с истинското му име: щастие. И вследствие на това тъй жарко влюбване всяка частица от вселената, край която минаваше, грееше ослепително — сякаш застланите с шума пътеки, камъните, храстите, дърветата, даже и катериците, които подскачаха пъргаво сред клоните им, бяха озарени от вътрешна светлина. Ала не си мислете, че ще нагазя в описание на цели хектари одухотворен и едва ли не сияен парк, защото това нито ми е по вкуса, нито пък ще е вярно. Пейзажът, макар и Андрю да го гледаше с други очи, явно не бе претърпял никакво изменение, включително и катериците — животинки, по начало свикнали да се грижат само за себе си.