Феликс Палма - Картата на времето

След буйния и радостен галоп, продължил повече от час, Андрю осъзна, че му оставаше още почти цял ден, преди да се завърне в скромната постеля на Мери Кели. Затова трябваше да си намери някакво занимание, за да прогони мъчителното чувство, което несъмнено щеше да го обземе, щом забележеше, че въпреки обстоятелствата — или тъкмо поради тях, — времето не удвояваше обичайната си скорост, а коварно забавяше ход. Реши да посети братовчед си Чарлс, както правеше обикновено, когато искаше да сподели радостта си с него, макар че тоя път нямаше никакво намерение да му разказва преживяванията си. Може би просто се изкушаваше да види братовчед си със своя нов поглед, способен да възвеличи всичко, да провери дали и той щеше да сияе като катериците.

В трапезарията на Уинслоу всичко бе готово за закуската на младия Чарлс, който несъмнено още се излежаваше в кревата. На огромната маса до прозореца прислужниците бяха подредили дузина блюда с хлебчета, бисквити и мармалади, както и няколко кани, пълни до ръба с мляко и сок от грейпфрут. По-голямата част от това изобилие вероятно щеше да се изхвърли, защото не бе предназначено за цял полк, както изглеждаше, а единствено за братовчед му, който бе прочут със сутрешната си липса на апетит и сигурно щеше само да гризне някоя кифличка, безразличен към пищната трапеза, наредена в негова чест. Андрю сам се учуди от внезапната си загриженост за това прахосване на храна, защото от години гледаше такива маси, огъващи се от ястия, които никой нямаше да яде — както в този дом, така и в своя. И разбра, че тази необичайна реакция ще е първата от множество подобни, предизвикани у него от набезите му в Уайтчапъл — това бунище, чиито обитатели бяха способни на убийство заради трохите от бисквитата, която братовчед му щеше да дъвче с неохота. Дали това щеше да пробуди и обществената му съвест наред със състраданието му? За второто нямаше съмнение, но първото не изглеждаше много вероятно, защото Андрю спадаше към хората, които от грижи за вътрешната си градина нямат достатъчно време да се интересуват от ставащото на улицата. Той преди всичко се бе посветил на задачата да разреши загадката на собствената си личност, да изучи чувствата и реакциите си, и дните му минаваха в опити да настройва този чуден инструмент, своя дух, докато остане доволен от неговия звук. На моменти тази задача — поради постоянната и донякъде произволна смяна на душевните му еталони — изглеждаше тъй невъзможна, както да накара рибите в езерото да се строят. Той обаче долавяше, че докато не я осъществи, не би могъл да се ангажира със ставащото в света, който за него започваше там, където свършваше приятната му и зорко охранявана всекидневна среда. При всички случаи, каза си, би било интересно да наблюдава как — единствено поради близостта с новото — ще го налегнат неизпитани дотогава грижи. Кой знае, може би в реакцията си спрямо тях щеше да открие отговора на загадката, наречена Андрю Харингтън.

Взе си ябълка от фруктиерата и седна в едно кресло да изчака за пореден път братовчед си да се завърне в света на живите. Сложил изкаляните си ботуши на една табуретка, гризеше плода усмихнат и тъкмо мислеше за целувките на Мери Кели, за сладкия и изтощителен начин, по който двамата бяха наваксали за толкова години на емоционален глад, когато забеляза оставения на масата вестник. Беше сутрешното издание на „Стар“, което с голямо заглавие оповестяваше убийството на Ан Чапман, проститутка от Уайтчапъл. Новината описваше детайлно бруталните осакатявания, на които била подложена жертвата: освен матката, както вече бе научил от Мери Кели, били изрязани пикочният й мехур и вагината. Наред с други подробности се споменаваше и липсата на два евтини пръстена, взети от единия й пръст. Полицията явно не разполагаше с никакви улики относно самоличността на убиеца, въпреки че при разпитите на проститутките от Ист Енд бе изникнало името на един заподозрян: евреин обущар по прякор Кожената престилка, който имал навика да ги ограбва, като ги заплашвал с нож. Статията бе придружена с мрачна илюстрация, на която се виждаше полицай, осветяващ с фенер окървавено женско тяло, проснато на тротоара. Андрю поклати глава. Бе забравил, че неговият рай се намираше насред самия пъкъл, а жената, която обичаше, бе ангел, пленен в земя на демони. Прочете внимателно трите страници, посветени на престъпленията, извършени до момента в Уайтчапъл. Всичко това изглеждаше чуждо и далечно в луксозната трапезария, където мерзостта и отклоненията, на които бе способен човекът, бяха държани под контрол като праха, почистван от неуморното шетане на прислугата. Бе му минало през ум да даде на Мери Кели достатъчно пари, за да укроти бандата шантажисти, които според нея бяха отговорни за престъпленията, но новините явно сочеха към друга следа. Прецизните разрези по телата навеждаха на заключението, че убиецът притежава хирургически познания — условие, на което отговаряха повечето хора, упражняващи лекарската професия. Полицията обаче не изключваше и кожарите, готвачите, бръснарите — накъсо, всички, които боравеха умело с ножове. Вестникът съобщаваше също така, че медиумът на кралица Виктория бил видял насън лицето на убиеца.