Аркадий Стругацки: Обреченият град

Доналд за миг се обърна и погледна Андрей в очите. Не беше ясно какво изразяваше погледът му — дали насмешка, или страдание, — но на Андрей му се стори, че той изведнъж се е състарил и в този момент изглежда съвсем грохнал и някак подплашен. Андрей се смути, стъписа се, но тутакси се овладя и твърдо повтори:

— Предавате го. Разказвате всичко. И край!

— Разбирате ли, че маймуните са тръгнали към града? — попита Доналд.

— Е, и какво от това? — обърка се Андрей.

— Наистина: и какво от това? — рече Доналд и неприятно се изсмя.

Маймуните вече бяха в града. Те подскачаха по корнизите, на гроздове висяха по уличните лампи, зловещи космати тълпи маймуни танцуваха по кръстовищата, надничаха през прозореца, замеряха се с павета, изтръгнати от настилката, гонеха обезумелите хора, изскочили по долни дрехи на улицата.

Няколко пъти Доналд спира камиона, за да вземе бежанци в каросерията. Кофите отдавна бяха изхвърлени. Известно време пред камиона препускаше в галоп побеснял кон, впрегнат в каруца, а на капрата приклякваше и се олюляваше, размахваше косматите си ръчища и пронизително крещеше грамаден сребрист павиан. Андрей видя как каруцата с трясък се вряза в един уличен стълб, конят със скъсаните ремъци се понесе надалеч, а павианът ловко прелетя върху най-близката водосточна тръба и изчезна на покрива.

На площада пред кметството цареше паника. Пристигаха и заминаваха автомобили, бягаха полицаи, лутаха се объркани хора по долни ризи, нощници и пижами, пред входа неколцина бяха притиснали до стената някакъв чиновник и се караха с него, а той ги отблъскваше с бастуна си и ги пропъждаше с чантата.

— Бардак — каза Доналд и изскочи от кабината.

Те се втурнаха в сградата и тутакси се загубиха един друг сред пъстрата неуправляема тълпа от хора в цивилно облекло, в полицейски униформи и по долни дрехи. Цялото това множество вдигаше врява до бога, а очите лютяха от тютюневия дим.

— Разберете! Какво мога да направя така — по бели гащи!

— … Незабавно да се отвори арсеналът и да се раздаде оръжието… Дявол да ви вземе, поне на полицаите раздайте оръжие!..

— Къде е шефът на полицията? Нали току-що се мотаеше тука…

— Жена ми остана там, разбирате ли? И тъщата — безпомощна старица!

— Виж какво, нищо страшно няма. Маймуните са си маймуни…

— Представяш ли си, събуждам се, а някой седи на перваза…

— А шефът на полицията къде е? Тоя дебел задник спи като пън, нали?

— Една лампа имахме на нашата улица. И нея изкъртиха.

— Ковалевски! Бързо в дванадесета стая!

— Но как така по бели гащи…

— Кой може да кара кола? Шофьорите! Всички на площада! До стойката за реклами.

— Абе къде е, дявол да го вземе, шефът на полицията? Да не би да е избягал, мръсният подлец?

— Значи така. Вземаш момчетата и право в леярната. Там нарамваш тия… абе едни такива метални прътове има за градински огради… Всичките ги докарай, всичките! И по-бързо се връщай…

— И така го фраснах по косматата муцуна, че, бога ми, ръката си натъртих, честна дума…

— А въздушните пушки стават ли?

— В седемдесет и втори квартал — три коли! В седемдесет и трети квартал — пет коли…

— Ако обичате, наредете да им дадат униформено облекло втора употреба. И само срещу разписка, та после да го върнат!

— Слушайте, тия имат ли опашки? Или така ми се стори?

Всички те блъскаха Андрей, избутваха го, притискаха го към стените на коридора, изпотъпкаха го и той се блъскаше, провираше се и напираше. Отначало търсеше Доналд, за да присъствува като свидетел на защитата, когато той се покайва и предава оръжието, после му мина през ума, че нашествието на павианите трябва да е много сериозна работа, щом е настанала такава бъркотия, и съжали, че не може да кара камион, че не знае къде е леярната с тайнствените прътове, че не може да осигури на някого униформено облекло втора употреба, и излиза, че той тук май никому не е нужен. Опита се поне да разкаже какво е видял с очите си, може пък тия сведения да се окажат полезни, но едни просто не го слушаха, а други, щом отвореше уста, го прекъсваха и започваха да разправят какво са преживели.

С огорчение се убеди, че в този кръговрат от униформи и долни гащи няма нито един познат, само черният Силва се появи за миг, омотал главата си с кървав парцал, но моментално изчезна — а в това време очевидно нещо се предприемаше, хората се организираха и тръгваха нанякъде, гласовете ставаха все по-силни и уверени, белите гащи се мяркаха по-рядко, а пък униформите, напротив, станаха повече, в един миг на Андрей дори му се причу отмерен тропот на ботуши и строева песен, но се оказа, че просто бяха изпуснали преносима огнеупорна каса за ценности и тя, търкулнала се с грохот по стълбището, беше се спряла пред вратата на отдел „Снабдяване с хранителни продукти“…