Аркадий Стругацки: Обреченият град

Изя подхвана разговор с тях, като, кой знае защо, наричаше Силва тонтон-макут, а Оскар разпитваше за някой си Тур Хейердал. Силва правеше страшни физиономии и се преструваше, че стреля с автомат. Изя пък се хващаше за корема и се кривеше, сякаш е улучен от упор. Андрей нищо не разбираше и Оскар, изглежда, също: скоро стана ясно, че Изя бърка Хаити с Таити…

По покрива отново нещо изтрополи и изведнъж едра буца сбита смет издрънча в капака на двигателя и се разпиля на всички страни.

— Ей! — извика Оскар в тъмнината. — Престанете!

Отпред пак зареваха двайсет гърла едновременно и хорът от ругатни изведнъж стана неимоверно плътен. Нещо ставаше. Изя жално изохка и хванал се за корема, се преви на две — сега вече не на шега. Андрей отвори вратата и тъкмо се канеше да излезе навън, когато една празна консервена кутия го цапардоса по главата — не го заболя, но беше обидно. Силва се наведе и изчезна в тъмнината. Андрей се заозърта, прикривайки главата и лицето си.

Нищо не се виждаше. Иззад грамадата от боклук вляво се сипеха като град ръждясали консервени кутии, гнили дървени отломки, стари кости и дори парчета от тухли. Дочу се звън на строшено стъкло. Див рев на възмущение проехтя над колоната. „Кои гадове си играят там?!“ — едва ли не в хор закрещяха всички. Изръмжаха запалените двигатели, лумнаха светлините на фаровете. Някои камиони трескаво запъплиха назад-напред: явно шофьорите се опитваха да ги завъртят така, че да осветят билото на планината от боклук, откъдето вече летяха цели тухли и празни бутилки. Още няколко души, наведени като Силва, се втурнаха в тъмнината.

Андрей бегло зърна, че Изя се е сгърчил с изкривено от плач лице до задния мост на камиона и си опипва корема. Тогава се мушна за миг в кабината и измъкна щангата изпод седалката. Бийте гадовете по главите, по главите! Виждаше се как десетина боклукчии настървено се катерят на четири крака по склона. Някой все пак бе успял да обърне камиона си напреки и светлината на фаровете му озари неравния гребен, нащърбен от останки от стари мебели, разрошен от парцали и късове хартия, проблясващ от натрошени стъкла, а над гребена на фона на черното небе се открояваше високо вирнатият кош на багера. Нещо мърдаше в коша, нещо голямо, сиво със сребрист отблясък. Вглеждайки се в него, Андрей замря и в същия миг силен отчаян вик се извиси над нестройния хор:

— Това са дяволи! Дяволи! Спасявайте се!..

И тутакси стремглаво, на ръце и крака, презглава, вдигайки стълбове от прах, във вихъра на раздираните дрипи и хартии от склона се посипаха хора — с обезумели очи, раззинати уста и размахващи се крайници. Някой, хванал се за главата, скрил лицето си между свитите лакти, с панически писък профуча край Андрей, подхлъзна се в коловоза, падна, отново скочи и с все сили хукна нататък, по посока на града. Друг някой, дишайки тежко, се навря между радиатора на Андреевата камионетка и каросерията на камиона отпред, заклещи се там, взе да се дърпа и също истерично закрещя. Изведнъж стана по-тихо, само двигателите виеха и в тоя момент като удари на бич звънко заплющяха изстрели. Андрей съзря — на гребена, в синкавата светлина на фаровете — висок, сух човек, който стоеше с гръб към колите, стискаше с две ръце пистолет и стреляше накъде в тъмнината зад гребена.

Той стреля пет или шест пъти в пълна тишина, а после от мрака се разнесе хилядогласен нечовешки вой — злобен; мяукащ и тъжен, сякаш двадесет хиляди мартенски котки едновременно завиха в мегафони — и съсухреният мъж се отдръпна, стъпи накриво и неестествено размахвайки ръце, се свлече по гръб на склона. Андрей също запристъпва назад, предчувствувайки нещо адски страшно, и видя как гребенът изведнъж се размърда.

Гъмжило от сребристосиви, невероятни, чудовищно уродливи призраци изпълни билото, засвяткаха хиляди кърваво искрящи очи, заблестяха милиони яростно оголени влажни зъби, като гора се разлюляха невъобразимо дълги, космати лапи. Гъста завеса от прах се издигна над тях в светлината на фаровете и върху колоната като из ведро се изсипа дъжд от камъни, бутилки и буци сплъстена смет.

Андрей не издържа. Шмугна се в кабината, завря се в най-отдалечения ъгъл и вдигна щангата с две ръце пред себе си, вцепенен като в кошмар. Абсолютно нищо не проумяваше и когато някаква тъмна фигура изпълни рамката на отворената врата, той изкрещя, без да чува собствения си глас, и взе да ръга с желязото това меко, страшно, съпротивляващо се, напиращо към него тяло, докато жалното стенание на Изя: „Недей бе, идиот, аз съм!“ не го накара да се опомни. Едва тогава Изя влезе в кабината, тръшна вратата след себе си и с неочаквано спокоен глас съобщи: