Аркадий Стругацки: Обреченият град

— Знаеш ли какви са тия? Маймуни. Ама че гадини!

Отначало Андрей не го разбра, после схвана, но не повярва.

— Хайде бе? — каза той, излезе на стъпенката и надникна иззад кабината.

Вярно: бяха маймуни. Много едри, много космати, много свирепи наглед, но нито дяволи, нито привидения, а просто маймуни. Андрей пламна целият от срам и облекчение и в същия миг нещо тежко и твърдо го цапна право в ухото, и то така, че главата му се килна и другото ухо се прасна в покрива на кабината.

— Всички по колите! — ревна някъде отпред властен глас. — Стига с тая паника! Това са павиани! Няма нищо страшно! Качвайте се по колите и давайте на заден ход!..

В колоната настана същински ад. Гърмяха заглушители, засвяткаха и гаснеха фарове, от всички страни ревяха двигатели и гъсти вълма сивосинкав дим се издигаха към беззвездното небе. От тъмнината изплува нечие залято с нещо черно и блестящо лице, нечии ръце сграбчиха Андрей за раменете, разтърсиха го като пале, натикаха го заднишком в кабината и в този миг предният камион тръгна назад и с трясък се вряза в радиатора, а пък камионът отзад се раздруса, връхлетя върху каросерията и звънна като дайре, така че разклатените кофи вътре тревожно издрънчаха. Изя се бе лепнал за него и го дърпаше за рамото: „Ти можеш ли да караш, или не можеш? Андрей! Можеш ли?“, сред сивосинкавия дим някой диво стенеше: „Убиха ме! Помощ!“, властният глас продължаваше да реве: „Стига с тая паника! Последната кола, давай на заден! По-бързо!“, а отгоре, отляво, отдясно като град се сипеше всичко, що беше твърдо на тоя свят, дрънчеше по капака на двигателя, гърмеше сред кофите, звънтеше по стъклата. Провлачено хленчеха и ридаеха клаксоните и гнусният мяукащ вой все нарастваше и нарастваше.

Изя изведнъж реши: „Е, аз ще вървя…“ и прикрил главата си с ръце, излезе навън. Там едва не се озова под колелата на камион, стремглаво летящ по посока на града — сред подскачащите кофи се мярна изкривеното от ужас лице на отчетника. После Изя изчезна и се появи Доналд — без шапка, изподран, оплескан с кал, — запокити пистолета на седалката, седна зад волана, запали двигателя и подал глава от кабината, потегли на заден ход.

Явно беше въведен някакъв ред: паническите стенания утихнаха, моторите ревяха и цялата колона полека-лека се източваше назад. Дори градът от камъни и бутилки май понамаля. Павианите подскачаха и се разхождаха по гребена на планината от боклук, но не слизаха долу, само крещяха там горе, раззинали кучешките си гърла, и се гавреха, извръщайки към колоната лъщящите си в светлината на фаровете седалищни части.

Камионът се понесе все по-бързо на заден ход, пак пробуксува в калната яма, изскочи на шосето, сви рязко, лостът изхърка, докато Доналд превключваше скоростите, после той даде газ, тръшна вратата и се облегна на седалката. В мрака отпред подскачаха червените светлини на офейкващите камиони.

Отървахме се, с облекчение си помисли Андрей и внимателно опипа ухото си. То беше подпухнало и пулсираше. Ама че работа — павиани! Откъде се появиха тия павиани? При това толкова едри… и то цели орди!.. Че тука при нас никога не е имало никакви павиани… ако не смятаме, разбира се, Изя Кацман. И защо тъкмо павиани? А не, да речем, тигри?… Андрей се размърда неспокойно на седалката, камионът се друсна, той подскочи и с все сила се тръсна на нещо твърдо и непознато. Андрей подпъхна ръка под себе си и измъкна пистолета. За миг се загледа в него, без нищо да разбира. Пистолетът беше черен, малък, с късо дуло и грапава ръкохватка. Доналд неочаквано каза:

— По-внимателно. Дайте го тука.

Андрей му подаде пистолета и известно време гледаше как Доналд, извърнал се на седалката, натиква оръжието в задния джоб на комбинезона си. Внезапно го изби пот.

— Значи там вие… стреляхте? — прегракнало попита той.

Доналд не отговори. Той присветна с единствения оцелял фар, изпреварвайки поредния камион. През кръстовището пред самия радиатор профучаха с извити опашки няколко павиана, но Андрей не им обърна никакво внимание.

— Откъде е това оръжие, Дон?

Доналд пак не отговори, само направи странен жест с ръка — опита се да нахлупи над очите си загубената шапка.

— Вижте какво, Дон — решително каза Андрей. — Веднага отиваме в кметството, там ще предадете пистолета и ще обясните откъде го имате.

— Престанете да дрънкате глупости — прекъсна го Доналд. — По-добре ми дайте една цигара.

Андрей машинално извади пакета.

— Това не са глупости. Не искам нищо да знам — отсече той. — Вие си мълчахте, това си е ваша лична работа. И изобщо аз ви вярвам… Но в града само бандитите могат да имат оръжие. Нищо такова не искам да кажа за вас, но, общо взето, не ви разбирам… изобщо трябва да предадете оръжието и да дадете обяснение. И няма защо да се преструвате, че това са глупости. Нали виждам какъв сте в последно време. Най-добре е да отидете и да разкажете всичко.