Аркадий Стругацки: Обреченият град

— Един час не ни мърда — бодро рече Андрей. — Елате да видим кои са там пред нас.

Отзад пристигна и се нареди на опашката още един камион.

— Вървете сам — каза Доналд. Той се облегна на седалката и килна шапката на лицето си.

Тогава Андрей също се настани по-удобно, намести пружината под себе си и запали цигара. Отпред разтоварването вървеше с пълна сила — дрънчаха капаците на кофите, отчетникът пискливо крещеше: „… осем… десет…“, на стълба под ламаринен диск се поклащаше хилядоватова лампа. След това изведнъж зареваха няколко гърла едновременно: „Къде бе, къде караш, мамицата ти? Дай назад! Ти си кьорав!.. Искаш ли да ти фрасна един, а?…“ От дясно и от ляво се издигаха планини от боклук, слегнал се в плътна маса, и нощният ветрец разнасяше ужасна смрад.

Познат глас внезапно рече на ухото му:

— Здрасти, лайновози! Как върви великият Експеримент?

Беше самият Изя Кацман в цял ръст — разрошен, дебел, мръсен и както винаги досадно жизнерадостен.

— Чухте ли вече? Има проект как веднъж завинаги да се реши проблемът с престъпността. Полицията се ликвидира! Нощем вместо нея ще пускат на улицата лудите. Край на бандитите и хулиганите — вече само побъркан човек ще посмее през нощта да излезе от дома си!

— Не е много остроумно — сухо каза Андрей.

— Не е остроумно ли? — Изя се качи на стъпенката и си пъхна главата в кабината. — Напротив! Много е остроумно даже! Въпросът се решава без каквито и да било допълнителни разходи. А на портиерите се възлага сутрин да въдворяват лудите на постоянното им местожителство…

— За което на портиерите се отпуска допълнителна дажба от един литър водка — взе да му приглася Андрей и това предизвика у Изя необясним възторг: той започна да се кикоти, издавайки странни гърлени звуци, напомнящи бълбукане на вода, и да потрива ръце.

Внезапно Доналд сподавено изруга, отвори своята врата, скочи и изчезна в тъмнината. Изя тутакси престана да се хили и попита обезпокоен:

— Какво му става?

— Не знам — мрачно отговори Андрей. — Сигурно му се повдига от тебе… А пък и изобщо е такъв от няколко дена.

— Наистина ли? — Изя надничаше над кабината, загледан нататък, където се скри Доналд. — Жалко. Добър човек е. Само дето никак не може да се приспособи.

— А кой се е приспособил?

— Аз съм се приспособил. Ти си се приспособил. Уан се е приспособил… А Доналд одеве се възмущаваше: защо, за да изхвърлиш боклука, трябва да стоиш на опашка? За какъв дявол е тука отчетникът? Какво отчита той?

— С основание се възмущава — каза Андрей. — Наистина що за кретенизъм?

— Да, но ти не си тровиш нервите за това — възрази Изя. — Ти прекрасно разбираш, че отчетникът е зависим човек, подчинен. Поставили са го тук да отчита и той отчита. А тъй като не сварва да отчита, нали разбираш, става опашка. А опашката, вари я, печи я, все си е опашка… — Изя отново забълбука и се разлетяха слюнки. — Разбира се, ако Доналд беше на мястото на началството, щеше да прокара тук хубав път с наклонени отбивки за изхвърляне на боклука, а отчетника, този здрав и прав тъпанар, щеше да отпрати в полицията да лови бандитите. Или поне на предната линия, при фермерите…

— Е, и? — нетърпеливо запита Андрей.

— Какво „е, и“? Ама Доналд не е началство!

— А защо началството не прави така?

— Притрябвало му е! — радостно извика Изя. — Я си размърдай мозъка! Боклукът извозва ли се? Извозва се! Отчита ли се колко се извозва? Отчита се! Системно ли? Системно. Щом свърши месецът, и се представя отчет: извозени са еди-колко си кофи с лайна повече от миналия месец. Министърът е доволен, кметът е доволен, всички са доволни, а че Доналд е недоволен — никой не го е ръгал с остен да идва тука — доброволно е дошъл!..

Камионът отпред избълва облак сивосинкав дим и се придвижи петнайсетина метра по-нататък. Андрей побърза да се премести зад волана и се огледа. Доналд никакъв не се виждаше. Тогава предпазливо запали двигателя и криво-ляво измина същите петнайсетина метра, като по пътя моторът три пъти загасва. Изя крачеше отстрани, като отскачаше изплашено всеки път, когато камионът започваше да придърпва и да се тресе. После той взе да разказва нещо за Библията, но Андрей не го чуваше, защото целият бе вир-вода от преживяното напрежение.

Под ярката лампа както и преди дрънчаха кофи и се разнасяха псувни. Нещо издумка и отскочи от покрива на кабината, но Андрей не му обърна внимание. Отзад дойде с колегата си — хаитянски негър — грамадният Оскар Хайдерман и помоли за една цигара. Негърът на име Силва се хилеше и в мрака се виждаха само белите му зъби.