Аркадий Стругацки - Обреченият град

И Андрей излезе, по-точно не излезе, ами хукна към коридора, сега вече съвсем опустял, спусна се по парадното стълбище на площада и веднага се озова сред делова, добре организирана тълпа около камиона до уличната лампа и без да се колебае, се смеси с тълпата, промуши се напред, пъхнаха му в ръката тежко метално копие и той се почувствува въоръжен, силен и готов за решителен бой.

Наблизо някой — много познат глас! — гръмко командуваше да се строят в колона по трима и Андрей, хванал копието на рамо, изтича там да си намери място между един дебел латиноамериканец с опънати тиранти върху горнището на пижамата и един кльощав, сламенорус интелигент, който ужасно нервничеше — постоянно си сваляше очилата, дъхаше в стъклата, бършеше ги с носната си кърпа и отново ги натъкмяваше на носа си, като ги оправяше с два пръста.

Отрядът не бе голям — някъде около тридесетина човека. Стана ясно, че го командува Фриц Гайгер, което, от една страна, бе твърде обидно, но, от друга страна, човек не можеше да не признае, че при създалото се положение Фриц Гайгер, макар и останка от разгромената фашистка паплач, все пак бе попаднал, така да се каже, съвсем на мястото си.

Както и подобаваше на бивш подофицер от вермахта, той много-много не подбираше думите си и на човек му се повдигаше, като го слуша. „Р-рав-нис! — ехтеше гласът му из целия площад, сякаш командуваше цял полк на строева подготовка. — Ей, вие, там с пантофите! Да, на вас говоря! Я си поприберете шкембето!.. А пък вие какво сте се разчекнали като говедо след съешаване? За вас не се ли отнася? Пики — при но-о-озе! Не на рамо, а при нозе казах бе, ей, вие, лелката с тирантите! Мир-р-рно! След мен, ходо-о-ом марш… Ос-стави! Ходо-о-ом… арш!“ Криво-ляво тръгнаха. Някой отзад веднага настъпи Андрей, той се спъна, блъсна с рамо интелигента и онзи, разбира се, изтърва за пореден път очилата, които бършеше. „Го-оведо!“ не можа да се сдържи Андрей. „По-внимателно! — взе да крещи интелигентът с писклив глас. — За бога!..“ Андрей му помогна да си намери очилата, а когато Фриц връхлетя отгоре им, задавяйки се от ярост, Андрей го прати да върви по дяволите.

Като не преставаха да си благодарят и току да се препъват, двамата с интелигента догониха колоната, изминаха още двайсетина метра и получиха заповед да се качват по колите. Колата впрочем беше една — голям самосвал за превозване на циментов разтвор. Щом се накатериха в него, стана ясно, че в краката им нещо шляпа и жвака. Човекът с пантофите тежко прекрачи обратно през борда, слезе и заяви високо, че с тази кола лично той няма намерение никъде да ходи. Фриц му заповяда да се върне в каросерията. Човекът възрази още по-силно, че е по пантофи и краката му вече са прогизнали. Фриц спомена за някаква бременна свиня. Човекът с прогизналите пантофи изобщо не се уплаши, а гръмко му отвърна, че тъкмо той не е свиня, защото само някоя свиня би могла да се съгласи да пътува в такава кал и мръсотия — той поднася най-искрените си извинения на всички, които са склонни да търпят тази кочина, но… В този момент от каросерията скочи и латиноамериканецът, презрително се изплю в краката на Фриц и като пъхна палци под тирантите, без да бърза, си тръгна.

Андрей с явно злорадство наблюдаваше тази сцена. Не че одобряваше поведението на човека с пантофите, да не говорим за постъпката на мексиканеца — без съмнение те не проявиха нужното уважение към другарите си по съдба и изобщо се държаха като еснафи, — но му беше много любопитно да види какво ще направи сега сърбалият навремето попарата ни подофицер и как ще се измъкне от създалото се положение.

Андрей бе принуден да признае, че сърбалият навремето попарата ни подофицер се измъкна с чест от положението. Без да каже нито дума, Фриц се завъртя на токовете си, скочи на стъпенката до шофьора и изкомандува: „Тръгваме!“. Самосвалът потегли и в същия миг включиха слънцето.

Андрей едва се задържаше на крака и постоянно се хващаше за съседите си. Извърнал глава, той наблюдаваше как малиновият диск бавно се разгаря на обичайното си място. Отначало дискът трептеше, сякаш пулсираше, като ставаше все по-ярък и плавно преливаше в оранжево, жълто, бяло, после само за част от секундата изгасна и изведнъж пламна с все сила, така че човек вече не можеше да го гледа.

Започна новият ден. Непрогледното черно, беззвездно небе стана мътносиньо, знойно, лъхна горещ, сякаш идващ от пустиня повей и градът се възправи като че ли от нищото — ярък, пъстър, набразден от тъмногълъбови сенки, огромен, проточил се надалеч… Етажи се камареха над етажи, сгради се въздигаха над сгради и нито една не приличаше на друга, появи се нажежената Жълта стена, възвисяваща се вдясно към небето, а вляво, между пролуките над покривите, изникна лазурна пустота, сякаш там беше морето и на човек изведнъж му се приискваше да утоли жаждата си. Мнозина по навик тутакси си погледнаха часовниците. Беше точно осем.