Аркадий Стругацки - Обреченият град

Пътуването беше кратко. Явно маймунските пълчища още не бяха се добрали дотук — улиците бяха тихи и пусти както винаги в този ранен час. Тук-таме се разтваряше някой прозорец, подпухнали хора сънено се протягаха и равнодушно поглеждаха към самосвала. Жени с нощни шапчици провесваха на первазите дюшеци, на един балкон жилав старец с развяваща се брада и раирани гащета усърдно правеше гимнастика. Паниката още не бе стигнала дотук, но близо до Шестнадесети квартал срещнаха първите бежанци — разчорлени, не толкова изплашени, колкото озлобени, някои с вързопи на гърба. Съзирайки мощния циментовоз, хората се спираха, махаха с ръце и крещяха нещо. Моторът изрева, самосвалът свърна по Четвъртия Ляв булевард, като едва не прегази двама грохнали старци — мъж и жена, бутащи пред себе си количка с две колела, пълна с куфари, — и спря. Всички тутакси видяха павианите.

Маймуните се държаха на Четвъртия Ляв булевард като у дома си — в джунглите или където там живееха. Лениви тълпи от павиани със засукани опашки бродеха от тротоар на тротоар, весело скачаха по корнизите, люлееха се на уличните лампи, съсредоточено се пощеха един друг, покатерили се на рекламните пана, гръмко подвикваха, кривяха мутри, биеха се и непринудено правеха любов. Банда сребристи злосторници опустошаваха един павилион за хранителни продукти, двама опашати хулигани задяваха примряла от ужас жена, вцепенила се в един вход, а някаква космата красавица, настанила се удобно в будката на регулировчика, кокетно се плезеше на Андрей. Топлият вятър разнасяше по улицата облаци от прах, перушина от пухени юргани, хартиени отпадъци, кичури козина и просмукалата се вече навсякъде миризма на зверилник.

Доста объркан, Андрей погледна към Фриц. Присвил очи, Гайгер с вид на изпечен пълководец оглеждаше полето на предстоящите бойни действия. Шофьорът изключи двигателя и възцарилата се тишина се изпълни с диви, абсолютно неприсъщи за един град звуци — ревове и мяукане, басово кадифено крякане, оригване, мляскане, грухтене… В този момент обсадената жена запищя с пълен глас и Фриц се захвана за работа.

— Слизай! — заповяда той. — По-живо, по-живо! Разгръщай се във верига… Във верига, казах, а не накуп! Напред! Бийте ги, разгонете ги! Нито една жива маймуна да не остане! Налагайте ги по кратуните и по гърбините! Не ги удряйте, ами ги пребийте! Напред, по-живо! Не се спирайте, ей вие, там!..

Андрей скочи един от първите. Не се включи във веригата, а прихвана по-удобно железния си прът и хукна право към жената да й помогне. Щом го зърнаха, опашатите хулигани се заляха в дяволски смях и с едри подскоци офейкаха нагоре по улицата, като се гавреха с него и подигравателно въртяха отвратителните си задници. Жената продължаваше да пищи, замижала и здраво стиснала юмруци, но сега вече нищо не я заплашваше, затова Андрей я остави и тръгна към бандитите, които ограбваха павилиона.

Те бяха яки, видели и патили екземпляри, особено единият, с черна като въглен опашка, който седеше на голяма каца, пъхаше дългата си космата лапа до рамото в нея, вадеше кисели краставички и сладко ги хрупаше, като от време на време плюеше по посока на събратята си, заети разпалено да трошат шперплатовата стена на павилиона. Щом забеляза приближаващия се Андрей, черноопашатият престана да дъвче и кръвожадно се ухили. На Андрей това хилене никак не му хареса, но не можеше да отстъпи. Той размаха железния прът, зина: „Мамицата ти!“ и се хвърли напред.

Черноопашатият зина още повече — кучешките му зъби бяха като на кашалот, — лениво скокна от кацата, отмести се на няколко крачки встрани, мушна глава под мишницата и продължи да яде. „Мамицата ти, гадино!“ — изрева още по-бясно Андрей и със замах стовари железния прът върху кацата. Тогава черноопашатият се метна встрани и с един скок се озова на корниза на втория етаж. Страхливостта на противника му вдъхна смелост, Андрей налетя върху павилиона и трясна с пръта по стената. Шперплатовата преграда се пропука и приятелите на черноопашатия се пръснаха накъдето им видят очите. Противникът очисти бойното поле и Андрей се огледа.

Атакуващата верига на Фриц се бе разпаднала. Бойците смутено обикаляха из опустялата улица, надничаха във входовете, спираха се и, вирнали глави, гледаха към павианите, настанили се по корнизите на къщите. Някъде далеч напред, като въртеше сопата над главата си и вдигаше прах, по улицата тичаше одевешният интелигент — той преследваше някаква куца маймуна, която подтичваше, без да бърза, на две крачки пред него. Нямаше с кого да воюват и дори и Фриц се обърка. Той стоеше до самосвала, мръщеше се и хапеше пръст.