Аркадий Стругацки - Обреченият град

Притихналите павиани, усетили, че са в безопасност, отново взеха да си разменят реплики, да се чешат и да правят любов. Най-безочливите слизаха по-ниско и кривяха мутри, явно псувайки по този начин. Андрей отново видя черноопашатия: той вече бе преминал на другата страна на улицата, седеше върху един стълб и се заливаше от смях. Със заплашителен вид към уличната лампа тръгна дребен, чернокос мъж, приличащ на грък. Той замахна и с все сила запрати железния прът към черноопашатия. Чу се звън и трясък, наоколо се посипаха парчета стъкло, от изненада черноопашатият подскочи цял метър нагоре, едва не се срина, но ловко успя да се задържи на стълба с опашката си, зае предишната си поза и внезапно, превил гръб, обля гърка със струя рядка мръсотия. Андрей усети, че му се повдига, и се извърна. Поражението беше пълно и никой не можеше да измисли каквото и да било. Тогава Андрей се приближи до Фриц и тихо запита:

— Ами сега какво ще правим?

— Един дявол знае — злобно отвърна Фриц. — Да имаше сега една огнепръскачка…

— Дали пък да не докараме тухли, а? — предложи приближил се пъпчив момък в комбинезон. — Аз съм от тухларницата. Ей го на самосвала, след половин час съм тука…

— Не — авторитетно рече Фриц. — Тухлите не ни вършат работа. Ще изпочупим всички стъкла, а пък после те те ни почнат с тия тухли… Не. Трябва ни някаква пиротехника… Сигнални ракети, книжни бомбички… Ех, да имаше десетина бутилки фосген!

— Че къде ще намериш в града книжни бомбички? — презрително се обади басов глас. — А ако трябва да избираме между фосгена и павианите, лично аз предпочитам павианите…

Около началството взе да се събира тълпа. Само тъмнокосият грък стоеше настрана — бълвайки нечовешки проклятия, той се миеше на уличната чешма.

С крайчеца на окото си Андрей наблюдаваше как черноопашатият и приятелите му отново се приближаваха крадливо към павилиона. Тук-там по прозорците на къщите взеха да се появяват бледите от преживените страхотии и зачервените от яд физиономии на местните жители, повечето лица бяха женски. „Абе какво сте застанали там? — сърдито се провикваха от прозорците. — Че прогонете ги де, нали сте мъже! Вижте ги, разграбват павилиона!.. Абе мъже, защо стоите? Ей, ти, русолявият! Защо не ги изкомандуваш, бе?… Какво стоите като истукани?… Боже мой, децата ни плачат! Абе направете така, че да можем да излезем!.. И това ми било мъже! От едни маймуни се изплашиха!“ А мъжете, мрачни и засрамени, им подвикваха троснато да млъкнат. Настроението на всички бе потиснато.

— Пожарникарите! Трябва да извикаме пожарникарите! — повтаряше презрителният бас. — Със стълбите и маркучите…

— Я стига глупости, откъде ще намерим в града толкова пожарникари…

— Пожарникарите са на Главната улица.

— Да вземем ли да запалим някакви факли, а? Може пък да се изплашат от огъня!

— Мътните да ги вземат дано! За какъв дявол трябваше да прибират оръжието на полицаите? Нека да им го раздадат сега!

— А не е ли време да си вървим по къщите, момчета? Като си помисля само, че жена ми там е сам-самичка…

— Я млъквай. Всички имат жени. И тези тука също са нечии жени.

— Вярно, така е, ама…

— А не може ли да се покатерим на покривите, а? И оттам с нещо… такова…

— И с какво ще ги достигнеш бе, глупако? Да не би със сопата си, а?

— У-у, гадини! — внезапно изрева с ненавист презрителният бас, завтече се и със силен замах запрати своя прът в многострадалния павилион. Копието проби шперплатовата стена и се показа от другата страна, маймуните от бандата на черноопашатия се заозъртаха учудено, почакаха малко и пак се захванаха с киселите краставички и картофите. Жените по прозорците взеха да се кикотят подигравателно.

— Е, какво пък — рече някой благоразумно. — С нашето присъствие тук поне ги задържаме, ограничаваме действията им. И това е нещо. Докато сме тук, те няма да посмеят да проникнат навътре в града…

Всички се заоглеждаха и вдигнаха врява. Бързо накараха благоразумния да млъкне. Първо, стана ясно, че павианите все пак се придвижват навътре в града въпреки присъствието на благоразумния тука. А, второ, дори и да са ги задържали за известно време, да не би той, благоразумният, да се кани да пренощува тук, а? Тук ли ще живее? Тук ли ще спи? Да не би пък да смята тук да ака и да пишка?…

В този момент се дочу мудно чаткане на копита и скърцане на ритли, всички погледнаха нагоре по улицата и замълчаха. По паважа бавно се приближаваше каруца с два коня. Седнал на една страна и провесил краката си в груби кирзови ботуши, в нея дремеше едър мъжага с избеляла гимнастьорка руски военен модел и с още по-избелели памучни бричове. Сведената глава на мъжа беше обрасла със сплъстени руси коси, а в грамадните и кафеникави ръце той вяло държеше поводите. Конете — единият кестенявочервеникав, а другият сив и на петна — пристъпваха лениво и също сякаш дремеха, както си вървяха.