Аркадий Стругацки - Обреченият град

… Всичко в твоята система от възгледи е хубаво — каза Андрей, като за двадесети път постави чашката си под струята. — Едно обаче не ми харесва. Не обичам да делят хората на важни и неважни. Не е правилно. Направо е долно. Стои си храмът, а около него гъмжи от безмозъчни говеда. „Човекът е дребна душичка, обременена с труп!“ Дори наистина да е вярно това, пак не е правилно. И това нещо трябва да се промени, дявол да го вземе…

… А нима аз казвам, че не трябва? — подскочи Изя. — Естествено, хубаво би било това положение да се промени. Само че как? Досега всички опити да се променят нещата, да се изравни човешкото поле, хората да се поставят на едно равнище, та всичко да бъде правилно и справедливо, всички тези опити са завършвали с унищожаването на храма, за да не се възвисява, и с отрязването на всички глави, стърчащи над общото равнище. И край. А над изравненото поле със светкавична бързина като раков тумор е започвала да расте зловонната пирамида на нов политически елит, който винаги е бил още по-отвратителен от стария… А трябва да знаеш, че засега други пътища никой не е измислил. Разбира се, всички тези изстъпления не са променяли хода на историята и не са успявали напълно да унищожат храма, но светли умове са били унищожавани предостатъчно.

… Знам — рече Андрей. — И все пак. Въпреки всичко е гадно. Всеки елит е нещо противно…

… А-а, извинявай! — възрази Изя. — Ако беше казал: всеки елит, който се разпорежда със съдбините и живота на другите хора, е нещо противно, тогава бих се съгласил с теб. Но елитът сам по себе си, елитът от само себе си — на кого пречи той? Той дразни — може дори да вбеси човека, да го разяри! — това е друга работа, но нали да дразни е една от неговите функции… А пълното равенство си е пълно блато, застой. Трябва да благодарим на майка природа, че такова нещо не може да има — пълно равенство… Искам добре да ме разбереш, Андрей, аз не предлагам система за преустройване на света. Аз лично не знам такава система, пък и не вярвам, че изобщо съществува. Твърде много и всякакви системи са били изпробвани, а всичко си е оставало, общо взето, постарому… Аз предлагам само цел на съществуването… пфу, даже не предлагам, виж как ме обърка. Аз открих сам за себе си тази цел — целта на моето съществуване, разбираш ли? На моето и на хората, подобни на мен… Пък и говоря за това само с теб, и то чак сега, защото ми стана жал за теб — виждам, узрял е човекът, изгори всичко, на което се кланяше, а сега не знае пред какво да сведе глава. Пък ти нали без преклонение не можеш, с това си закърмен — имаш нужда да се прекланяш пред нещо или пред някого. Та на тебе завинаги са ти втълпили в главата, че ако не изповядаш идея, за която си заслужава да умреш, то тогава изобщо не си заслужава да живееш. А нали такива като тебе, стигнали до крайната истина и разбрали всичко веднъж завинаги, са способни на страшни неща. Такъв човек или ще си тегли куршума, или ще стане изключителен подлец — убеден подлец, принципен, безкористен подлец, разбираш ли?… Или още по-лошо: ще започне да отмъщава на света за това, че светът е такъв, какъвто е в действителност, и не ще да се нагоди към предначертаните идеали… А идеята за храна между другото е хубава и заради това, че чисто и просто е противопоказно да умираш за нея. За нея трябва да се живее, с всички сили, с пълна пара…

— Да, несъмнено — каза Андрей. — Вярвам, че всичко това е така. И все пак тази идея още не е моя!..

Андрей се спря и сграбчи Изя за ръкава. Изя сепнато отвори очи и попита уплашено:

— Какво? Какво има?

— Млъкни — процеди през зъби Андрей.

Нещо имаше пред тях. Нещо се движеше — не се въртеше като смерч, не се стелеше над самия камък, а се движеше през всичко това. Насреща им.

— Хора — радостно възкликна Изя. — Чуваш ли, Андрюша, хора!

— Тихо бе, говедо — прошепне Андрей.

И той самият вече бе разбрал, че това са хора. Или един човек… Не, май бяха двама. Стоят на едно място. Сигурно също са ни забелязали… Пак нищичко не се вижда от проклетия прахоляк.

— Видя ли! — тържествуващо прошепна Изя. — А ти все се вайкаше, че ще пукнем…

Андрей внимателно се освободи от ремъка и заотстъпва към своята количка, без да сваля очи от неясните сенки в далечината. Д-дявол да го вземе, колко души са все пак тия там? И на какво разстояние са оттук? Дали има сто метра? Или по-малко?… Ръката му зашари в количката, той напипа автомата, издърпа затвора и каза на Изя:

— Обърни количките и легни зад тях. Ще ме прикриваш, ако стане нещо…