Аркадий Стругацки - Обреченият град

Като пъхтеше и се обливаше в пот, той няколко минути яростно чопли вкаменената глина с ножа и с нокти, изгребваше бучките и отново чоплеше, а после, обхванал с две ръце дебелата основа на корена — хладна, влажна, могъща, — задърпа силно, но внимателно, не дай боже, да се счупи някъде по средата.

Коренът беше от едрите — някъде към седемдесет сантиметра дълъг и дебел колкото юмрук — бял, чист и лъскав. Като го притисна с две ръце до бузата си, Андрей се отправи към дома, но по пътя не издържа — впи зъби в сочното хрупкаво месо и взе да дъвче с наслада, като се мъчеше да не бърза и колкото може по-добре да сдъвче хапката, за да не отиде на вятъра нито една капка от тази омайна ментова горчилка, от която в устата и по цялото тяло се разнасяше свежест и прохлада, сякаш дишаше утринен планински въздух, а главата ставаше бистра и човек вече от нищо не се страхуваше и можеше планини да повдигне…

После те седнаха на прага на къщата и радостно гризаха и хрупкаха и мляскаха, намигайки си весело един на друг с пълна уста, а вятърът разочаровано фучеше над главите им, без да може да ги достигне. Пак го бяха излъгали — не му дадоха да си поиграе с костите им върху плешивата глина. Сега отново можеха да си премерят силите.

Те пийнаха по две глътки вода от горещия бидон, впрегнаха се в количките и закрачиха нататък. И да вървят сега им бе по-леко, Изя вече не изоставаше а бодро маршируваше до Андрей, шляпайки с отпраната подметка.

— Там между другото забелязах още едно храстче — каза Андрей. — По-мъничко. На връщане…

— Не биваше да го оставяме — рече Изя. — Трябваше и него да излапаме.

— Малко ли ти беше?

— А защо таз благинка да отиде на вятъра?

— Няма да отиде — каза Андрей. — На връщане ще ни свърши добра работа.

— Абе никакво връщане няма да има!

— Това, братле, не се знае — рече Андрей. — Те по-добре друго ми кажи: има ли вода напред?

Изя вирна глава и погледна към слънцето.

— В зенита е — съобщи той. — Или почти в зенита, а? Ти как смяташ, господин астроном?

— Така ми изглежда.

— Скоро ще започне най-интересното — каза Изя.

— Че какво толкова интересно може да има тука? Да предположим, че се прехвърлим през нулевата точка. И ще потеглим, да речем, към Антиграда…

— Ти откъде знаеш?

— За Антиграда ли?

— Не. Защо си мислиш, че просто така ще се прехвърлим и ще потеглим?

— Изобщо не си напрягам ума с такива неща — каза Андрей. — Аз си мисля за водата.

— Чавка му изпила ума! В нулевата точка е началото на света, ти разбираш ли? А той седнал за вода да ми говори!..

Андрей не отвърна. Заизкачваха поредното възвишение, вече се вървеше трудно и тегличите се врязаха в раменете. Хубаво нещо е „женшенът“, помисли си Андрей. Откъде разбрахме за него?… Май че Пак ни разказа?… А, не! Фъфлата един ден домъкна в лагера няколко корена и взе да си хрупка, а войниците й ги взеха и те да опитат. Да. После всички се разхождаха като петли и цяла нощ, чак до сутринта обръщаха Фъфлата… А Пак след това обясни, че този „женшен“ е като истинския женшен, много рядко се среща, расте по онези места, където някога е имало вода, и много помага за възстановяване на силите. Само дето не може да се съхранява, трябва да се изяде веднага, защото след час, а дори и по-малко коренът повяхва и става едва ли не отровен… Около Павилиона имаше много от този „женшен“, цяла градина… Там ядохме на корем и всички рани на Изя заздравяха за една нощ. Хубаво беше в Павилиона. Там Изя през цялото време дрънкаше за зданието на културата…

… Останалото е само гора от строителен материал край стените на храма. Всичко най-хубаво, което човечеството е измислило за сто хиляди години, всичко най-важно, което е разбрало и до което е стигнало с ума си, служи за изграждането на този храм. През хилядолетната си история, докато воюва и гладува, докато попада в робство и въстава, докато плюска и се сношава, без само̀ да подозира, човечеството носи този храм върху мътния гребен на своята вълна. Случва се то изведнъж да забележи, че мъкне този храм, да се сепне и тогава или започва да го руши тухла по тухла, или суетно му се кланя, или пък строи друг храм, в съседство, за да го охули, да го направи за посмешище, но никога не може да проумее наистина с какво всъщност се е сблъскало и загубило надежда, че някога би могло да използва храма по един или друг начин, много скоро си отклонява вниманието към своите, така наречени насъщни нужди: започва да дели отново нещо, вече тридесет и три пъти разделяно, някого да разпъва, някого да превъзнася — а храмът едно си знае: постоянно расте и расте, век след век, хилядолетие след хилядолетие и човек нито може да го разруши, нито пък веднъж завинаги да го унизи… И най-смешното в тази работа е, разправяше Изя, че всяка тухла в този храм, всяка вечна книга, всяка вечна мелодия, всеки неповторим архитектурен облик на сграда съдържат в себе си пресования опит на същото това човечество, неговите мисли и собственото му мнение за себе си, идеите за целите и противоречията на собственото му съществуване; че този храм, колкото и да ни се струва отделен от всичките минутни интереси на това стадо самоизяждащи се свине, в същото време и винаги е неотделим от това стадо и е немислим без него… А още по-смешно е, казваше Изя, че всъщност никой не строи съзнателно този храм. Изграждането му не може предварително да бъде запланувано на хартия или в нечий гениален мозък, той расте от само себе си, като събира всичко най-хубаво, породено от човешката история… Ти може би си мислиш, подигравателно го питаше Изя, че поне самите непосредствени строители на този храм не са свине. Божичко, да знаеш само какви свине са понякога! Крадецът и подлецът Бенвенуто Челини, пияницата Хемингуей, не знаещ мярка и граници, педерастът Чайковски, шизофреникът и черносотникът Достоевски, обесникът Франсоа Вийон… Господи, та порядъчните хора сред тях са по-скоро рядкост! Но те са като кораловите полипи — не знаят какво сътворяват. С цялото човечество е така. Поколение след поколение плюскат, отдават се на наслади, държат се като хищници, убиват, издъхват — и хоп! — ето че израсъл цял коралов атол, прекрасен атол! Непоклатим!.. Е, добре, каза му тогава Андрей. Да речем, че този храм е единствената непреходна ценност. Така да е. Но тогава ние всички какво общо имаме с него? Аз какво общо имам с него?…