Аркадий Стругацки - Обреченият град
Здесь есть возможность читать онлайн «Аркадий Стругацки - Обреченият град» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Город: София, Год выпуска: 1990, Издательство: „Христо Ботев“, Жанр: Фантастика и фэнтези, Альтернативная история, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.
- Название:Обреченият град
- Автор:
- Издательство:„Христо Ботев“
- Жанр:
- Год:1990
- Город:София
- ISBN:нет данных
- Рейтинг книги:5 / 5. Голосов: 1
-
Избранное:Добавить в избранное
- Отзывы:
-
Ваша оценка:
- 100
- 1
- 2
- 3
- 4
- 5
Обреченият град: краткое содержание, описание и аннотация
Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Обреченият град»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.
Обреченият град — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком
Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Обреченият град», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.
Интервал:
Закладка:
— Да можеш да се видиш само на какво приличаш! — не се сдържа Андрей. — Същинска крастава жаба. Снесе си хайвера и сега от гордост не можеш да дойдеш на себе си. Пъстърва нещастна.
— Млъкни! — рече Изя, като провря ръката си през теглича. — Тихоокеанската пъстърва след тази работа умира…
— Нали това ти казвам — подметна Андрей.
— Млъкни бе! — заплашително рече Изя и те продължиха нататък.
После Изя ненадейно попита:
— А ти ял ли си такава пъстърва?
— Цели тонове — каза Андрей. — С водка знаеш ли как върви? Или пък на сандвичи с чай… Защо питаш?
— Така… — рече Изя. — А пък моите дъщери не успяха изобщо да я опитат.
— Дъщери ли? — смая се Андрей. — Значи ти имаш дъщери?
— Цели три — каза Изя. — И нито една от тях не знае какво е пъстърва. Обясних им, че пъстървата и есетрата са едни такива видове измрели риби. Също като ихтиозаврите. А те ще разказват същото на своите деца за сельодката…
Той продължи да разправя още нещо, но поразен, Андрей не го слушаше. Ха сега де! Три дъщери! Изя имал три дъщери! От шест години го познавам и даже и през ум не ми е минало такова нещо. Как тогава се е решил да тръгне? Виж го ти него… Брей какви хора има на тоя свят… Не, момчета, помисли си той. Наистина никой нормален човек няма да стигне до тази пирамида. Нормалният човек, щом стигне до Кристалния дворец, ще си остане там до края на живота. Видях ги аз там — нормалните хора… Кое им е мутрата, кое им е задникът — не можеш да разбереш… Не, момчета, ако някой успее да се добере дотука, той може да бъде само някакъв Изя номер две… И щом разрови тази пирамида, щом отвори плика, веднага ще забрави за всичко — така ще си умре тука, четейки в захлас… Макар че, от друга страна, нали и мен вятърът ме довея чак тука?… Защо ли? На Кулата ни беше добре. В Павилиона още по-добре. А пък в Кристалния дворец… Никога не съм живял така, както в Кристалния дворец, и няма вече да живея… Добре де — думата ми беше за Изя. Той има въгарец в задника, не го свърта на едно място. Ами ако с мен не беше Изя, дали щях да тръгна оттам, или щях да остана? Ха сега де!..
… Защо трябва да вървим напред? — попита Изя в Плантацията, а мургавите момичета — всичките засукани, едрогърдести — седяха около нас и кротко ни слушаха. Защо ние все пак и въпреки всичко трябва да вървим напред? — философствуваше Изя, галейки разсеяно най-близката по атлазеното коляно. Ами защото зад нас е или смъртта, или скуката, която също е смърт. Нима това простичко разсъждение не ти е достатъчно? Та нали ние сме първите, не разбираш ли това? Нали нито един човек още не е пребродил този свят от единия до другия му край: от джунглите и блатата чак до нулевата точка… А може изобщо цялата тази измишльотина само за това да е измислена, за да се намери такъв човек?… Само за да извърви пътя оттука дотука ли?… Защо? — мрачно питаше Андрей. Откъде да знам защо? — възмущаваше се Изя. — А защо се гради храмът? Ясно е, че храмът е единствената видима цел, а защо — това е некоректен въпрос. Човек трябва да има цел, той не може да бъде без цел, нали затова му е даден разумът. Ако няма цел, той сам си я измисля… Ето и ти измисли, рече Андрей, че непременно трябва да извървиш пътя оттук дотук. Страшна цел! Голяма работа!.. Аз не съм я измислял, тя ми е една-едничка. Нямам друг избор. Остава ни или тази цел, или безцелното съществуване — ето в какво положение сме ние с тебе… А защо ми надуваш главата с твоя храм, каза Андрей, какво общо има той с това?… Много общо има даже — с удоволствие, сякаш само това и чакаше, отби нападката Изя. — Храмът, драги мой Андрюша, това не са само вечните книги и вечната музика. Иначе ще излезе, че са започнали да градят този храм едва след Гутенберг или, както са ви учили вас, след Иван Фьодоров 24 24 Иван Фьодоров (ок. 1510–1583) — руски майстор, издал през 1564 г. (около сто години след Гутенберг) първата руска печатна книга „Апостол“. — Бел. прев.
. Не, миличък, храмът се гради още и от постъпки. Дори ако щеш, храмът се циментира от постъпките, на тях се държи, върху тях стои. Всичко е започнало от постъпките. В началото са били постъпките, после — легендите, а едва след това — всичко останало. То се знае, че думата ми е за необикновените постъпки, излизащи извън обичайните рамки, необяснимите, ако щеш. Ето това е първият камък в градежа на храма — нетривиалната постъпка!.. Накратко, героичната — подметка Андрей, като се усмихна презрително… — Е, нека е така, нека е героичната — милостиво се съгласи Изя… С други думи, излиза, че ти си нашият герой, каза Андрей, значи се напъваш да станеш герой. Синдбад Мореплавателя и могъщият Одисей… Леле, колко си ми глупавичък — рече Изя. Каза го ласкаво, без да има намерение да го оскърби. — Уверявам те приятелю, че Одисей не се е напъвал да стане герой. Той просто е бил герой — такъв си бил по природа и не можел да изневери на себе си. Ето на, ти не можеш да ядеш лайка — повдига ти се, а на него му се повдигало да си седи цар в своята благоуханна Итака. Виждам, че май ме съжаляваш — леле, какъв маниак, дъската му хлопа… Виждам, виждам. А не трябва да ме съжаляваш. Трябва да ми завиждаш. Защото аз знам със сигурност: че храмът се гради, че освен него в историята не се случва нищо сериозно, че аз имам само една задача в живота си — да опазя този храм и да увелича неговите богатства. Аз, разбира се, не съм Омир, нито Пушкин и няма да поставя тухла в стената. Но аз съм Кацман! И този храм е в мен, което значи, че и аз съм част от храма, чрез моето самоосъзнаване храмът се увеличава с още една човешка душа. И това вече е прекрасно. Дори да не вложа нито трошица в стената… Макар че естествено ще се постарая да вложа, можеш да бъдеш сигурен. Това несъмнено ще бъде много малко зрънце, нещо по-лошо — след време това зрънце може би просто ще се отрони, ще се окаже ненужно за храма, но аз така или иначе знам: храмът е бил в мен и е бил непоклатим, и аз също… Нищо не мога да разбера — каза Андрей. — Много объркано говориш. Прилича ми на някаква религия: храм, душа… Има си хас — рече Изя, — щом не е бутилка водка и не е креват за двама, то непременно е религия. Какво се пениш? Та нали ти самият ми проглуши ушите, че си загубил почва под краката, че висиш в безвъздушното пространство… Така е, наистина висиш. И то трябваше да стане. В края на краищата това се случва с всеки що-годе мислещ човек… Затова и аз ти давам почва. Най-твърдата, която изобщо може да съществува. Ако искаш — стъпвай с двата крака, ако не щеш — върви на майната си! Но тогава недей да ми мрънкаш!.. Ти не ми даваш почва — каза Андрей, — ти ми хързулваш някакъв безформен облак! Е, добре. Да речем, че съм разбрал всичко за твоя храм. Но какво ме засяга мене? Аз не ставам за строител на твоя храм — право да си кажем и аз не съм Омир… Но ти поне имаш храм в душата си и без него не можеш — нали те виждам как тичаш на воля, същинско кутре, жаден си всичко да помиришеш, докопаш ли се до нещо или го облизваш, или го опитваш със зъби! Пък и как четеш те гледам. Та ти можеш двадесет и четири часа в денонощието да четеш… и между другото всичко да запомниш… А на мен изобщо не ми се удават тия работи. Обичам да чета, но все пак с мярка. И музиката ми допада. Много обичам да слушам музика. Но и на нея не мога да издържа двадесет и четири часа! И паметта ми е най-обикновена — не съм в състояние да я обогатя с всичките съкровища, които е натрупало човечеството… Даже само с това да се занимавах, пак нямаше да мога. От едното ми ухо влиза, от другото излиза. Така че каква работа ми върши сега твоят храм?… Така е, вярно е — каза Изя. — Не споря. Храмът не е за всяка уста лъжица… Не отричам, че той е достояние на малцина, на онези, които имат природни заложби… Но виж какво. Сега ще ти обясня как си го представям аз. Храмът си има — Изя взе да брои на пръсти — строители. Това са тези, които го въздигат. След това, да речем, м-м-м… пфу, дяволите да го вземат, не мога да намеря точната дума, в устата ми се върти все религиозната терминология… Е, добре, нека бъдат жреци. Това са тези, които носят храма в себе си. Тези, чрез душите на които той расте и в душите на които съществува… Има и потребители — те пък са тези, които, така да се каже, вкусват от него… Така че Пушкин е строител. Аз съм жрец. А ти си потребител… И недей, глупако, да ми правиш кисели физиономии! Та това е чудесно! Нали без потребители храмът щеше да бъде лишен от всякакъв човешки смисъл. Ти, глупчо, си помислил колко ти е провървяло! Имаш ли изобщо представа, че трябва години и десетилетия специално да те обработват, да ти промиват мозъка, да те лъжат чрез най-хитроумни системи за въздействие, за да те насъскват тебе, потребителя, да тръгнеш да рушиш храма… А такъв, какъвто вече си сега, изобщо не биха могли да те тласнат към това пагубно дело, освен ако не те подкарат пред дулата на пушките си!.. Размърдай си мозъка бе, мухлясала тикво, та нали такива като тебе — а те са малцина, една шепа хора! На мнозинството само му намигни, само му разреши — с железни пръти и крясъци ще се втурнат да рушат, с факли ще се втурнат да палят… имало е такива случаи, много пъти е ставало така! И сигурно ще се случва още неведнъж… А ти се оплакваш! Та нали, ако изобщо може да се постави въпросът, за какво е този храм, отговорът може да бъде един-единствен: за тебе!..
Интервал:
Закладка:
Похожие книги на «Обреченият град»
Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Обреченият град» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.
Обсуждение, отзывы о книге «Обреченият град» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.