Аркадий Стругацки - Обреченият град

— Андрюша! — викна му Изя с познатия противен тон. — Да вземем да пийнем по глътка на крак, а?

Бяха стигнали до самия връх на грамадното възвишение. Отляво, където беше пропастта, всичко бе забулено в плътна, непрогледна пелена от прашни вихрушки, а отдясно, кой знае защо, се бе прояснило и се виждаше Жълтата стена — тук тя не беше равна и гладка както в чертите на Града, а бе осеяна с могъщи гънки и бръчки като кора на исполинско дърво. Пред тях, долу, в подножието на хълма, започваше равно като тепсия бяло каменно поле — не трошляк, а гладък камък, плътен монолит — и това после се простираше, докъдето поглед стига, и над него се поклащаха, някъде на около петстотин метра от възвишението, два тънки смерча, единият — жълт, а другият — черен…

— Това май е нещо ново — рече Андрей и присви очи. — Я виж, камъкът става плътен…

— А? Да, така изглежда… Слушай, дай да пийнем по чашка — вече четири часа минаха…

— Добре — съгласи се Андрей. — Ама първо да слезем долу.

Спуснаха се в подножието на хълма, освободиха се от тегличите и Андрей взе да вади нажежения бидон от количката си. Бидонът се закачи за ремъка на автомата, после за сухарената торба, в която бяха останали само трохи, но той все пак успя да го измъкне и като го стисна между коленете си, отвъртя капачката. Изя танцуваше пред него с двете пластмасови чаши, приготвени в протегнатите му ръце.

— Давай солта — каза Андрей.

Изя тутакси престана да танцува.

— Стига бе… — захленчи той. — Защо? Дай така да му цапнем по една глътка.

— Без сол няма да ти дам — уморено рече Андрей.

— Тогава ще направим така — каза Изя, осенен от нова мисъл. Той вече бе оставил чашките на камъка и ровеше в количката си. — Тогава аз направо ще си изям солта, а след това ще си пийна вода…

— Боже мой — остана като гръмнат Андрей. — Ами добре, щом така искаш.

Той наля по половин чашка гореща вода с дъх на желязо и като взе от Изя пакета сол, рече:

— Покажи си езика.

Андрей сипна щипка сол върху дебелия, осеян с налепи език на Изя и го загледа как се мръщи и се дави, протягайки жадно ръка към чашката, а после посоли своята вода и почна да я пие на малки скъпернически глътки, без да изпитва никакво удоволствие. Като лекарство.

— Добре ми дойде! — рече Изя и се изкашля. — Само дето беше малко. Нали?

Андрей кимна. Изпитата вода тутакси се превърна в пот и вкусът в устата му си остана същият, какъвто беше, не почувствува никакво облекчение. Той надигна бидона и го разклати. За още два дни навярно ще стигне, а после… А после все нещо ще се намери, рече си той със злоба. Експериментът си е Експеримент. Да живееш не ти дават, ама и да пукнеш — също… Той стрелна с очи бялото, излъчващо жар плато, ширнало се пред тях, прехапа сухата си устна и почна да намества бидона обратно в количката. Изя приседна и намота отново вървите на подметката си.

— Знаеш ли — изпъшка той, — това място наистина е някак странно… Даже не си спомням за такова нещо… — Той погледна към слънцето, като засенчи очите си с длан. — В зенита е — рече Изя. — Ей богу, в зенита е. Нещо ще се случи… Абе изхвърли, по дяволите, това желязо! Какво си седнал да се занимаваш с него?!

Андрей грижливо наместваше автомата до бидона.

— Без това желязо ние двамата с тебе след Павилиона и кокалите си нямаше да можем да съберем — напомни му той.

— След Павилиона! — възрази Изя. — Оттогава вече пета седмица вървим и дори муха не сме зърнали…

— Добре де — рече Андрей. — Нали не го мъкнеш ти… Да вървим.

Каменното плато се оказа невероятно гладко. Количките се движеха по него леко като по асфалт и само колелцата им писукаха. Но зноят стана още по-страшен. Белият камък с все сила отразяваше слънчевите лъчи и за очите вече нямаше никакво спасение. На стъпалата им пареше, сякаш изобщо не бяха с обувки, а пък прахта, колкото и чудно да им се струваше, никак не намаляваше. Ако и тук не се гътнем, помисли си Андрей, тогава ще живеем вечно… Той крачеше със силно стиснати очи, после съвсем ги затвори. Стана му малко по-леко. Ето така ще вървя, помисли си той. Ще отварям очи, да речем, на всеки двайсет крачки. Или на трийсет… Поглеждам за миг и продължавам…

Избата на Кулата бе зидана с бял камък, който много напомняше на този. Само че там беше прохладно и полутъмно, а до стените бяха подредени много кашони от дебел картон, неизвестно защо натъпкани догоре с всевъзможни дребни железарски стоки, Имаше гвоздеи, винтове, болтове от всякакъв размер, кутии с лепила и бои, стъкленици с разноцветни лакове, дърводелски и шлосерски инструменти, сачмени лагери в намаслена хартия… Там не намериха нищо за ядене, но в ъгъла от гърлото на ръждясала тръба, стърчаща от стената, течеше и отиваше някъде под земята тънка струйка студена и невероятно сладка вода…